Крале на прогресив метъла. Едни от най-силните живи инструменталисти. Композитори от класически пропорции. Колкото изхабени от употреба, толкова и заслужени епитети за една от знаковите формации не просто в сферата на твърдия звук, но и в целокупната модерна история на музиката. Цели 12 години след историческата вечер, в която взривиха Зала 1 на НДК, и пет след второто им пришествие в Каварна, американските законодатели Dream Theater ни подаряват ново шоу, белязано от безупречен професионализъм, талант и изтънченост.
Българският фен за първи път вижда групата в актуалния ѝ състав след сътресенията от 2010-а, а без Mike Portnoy зад барабаните разликата е повече от осезаема. Макар и също забележително техничен, за разлика от предшественика си Mike Mangini разполага с още едно, не по-малко важно качество – чувство за мярка. Благодарение на това песните успяват да “дишат” както в студиен, така и в лайв вариант – в което се убеждаваме още с откриващия хит “The Enemy Inside”, неусетно преливащ в многоделната епика “The Shattered Fortress”. За тотално лишена от концертна акустика зала, каквато столичната “Фестивална” несъмнено е, получаваме съвсем прилично озвучаване. Чистият глас на James LaBrie се лее уверено над инструменталната вакханалия в “On the Backs of Angels” и “Trial of Tears”, разнообразени от грабващите мотиви на “The Looking Glass” и баладичните обертонове на “Along for the Ride”. Съумяваме да впечатлим фронтмена с енергия и ентусиазъм, а той ни се отблагодарява с майсторско и емоционално представяне по време на целия сет. Неизменното надсвирване, озаглавено “Enigma Machine”, е продължено от кратка солова демонстрация на Mangini, а първата част на шоуто закрива предизвикателната и разчупена дори за стандартите на бандата “Breaking All Illusions”.
След 15-минутен антракт водовъртежът продължава с интересна ретроспекция. 20-ата годишнина от издаването на легендарния “Awake” е почетена с цялата втора половина от албума: “The Mirror”, “Lie” (чийто припев крещим с пълен глас), “Scarred” и лиричните “Lifting Shadows off a Dream” и “Space-Dye Vest”. John Petrucci – един от наистина малкото съвършени рок китаристи – изнася голяма част от изпълненията на гърба си, редувайки с еднакво умение комплексни рифови конструкции и отчайващо виртуозни сола. Необходимият контрапункт на геройствата му издига доказаният жанров хамелеон Jordan Rudess, прескачащ между разнородни похвати и стилове със същата лекота, с която пръстите му галят клавишите, било за да създадат пространни симфонични пейзажи, или да се впуснат в почти джазови импровизации. След превъзходната 20-минутна композиция “Illumination Theory” музикантите изчезват от сцената, за да бъдат върнати почти незабавно от настойчивите възгласи на няколко хиляди гърла.
Фоновият екран, който през целия концерт ни радва с хитри мултимедийни заигравки, сега ознаменува началото на “Overture 1928”, припомняйки ни гениалния концептуален труд “Metropolis Pt. 2: Scenes from a Memory”. Пак оттам звучат “Strange Déjà vu” и “The Dance of Eternity”, където иначе тихият бас корифей John Myung също успява да блесне. Разтърсващо красивата “Finally Free” слага идеален финал на три вълшебни часа, изживени като миг.
Така приключва приказката, но не и книгата. Познаваме авторите ѝ добре, а вече – и те нас. Dream Theater за трети път успяват да направят битието ни малко по-вълнуващо и необикновено и не оставят съмнение, че ще се докоснем до магията им отново. Магия, родена от образи и думи, и най-вече от истинска музика.
