Моите уважения към членовете на As I Lay Dying за това, че успяха да се окопитят и да продължат кариерата си, без да изгубят и частица инерция след като разривът им с вокалиста Tim Lambesis заби в посока пандиза. По американски миризливата история за стероиди, изгубена вяра в Бога, разбито семейство и поръчково убийство ще се разнася с години за зла участ на всички, но от огнището на смрадта произлиза шанс за ново начало в лицето на Wovenwar. Рецептата е проста и логична - Nick Hippa и Phil Sgrosso (китари), Josh Gilbert (бас) и Jordan Mancino (барабани) хващат песните от неиздадения наследник на “Awakened” (2012) и ги занасят на вокалиста Shane Blay от християнската метълкор банда Oh, Sleeper. От този момент нататък ситуацията ескалира не към жизнено начало, а към алергични спазми.
За разлика от AILD, които благоразумно отблъснаха имиджа на “християнска банда”, поддържан с половин уста, последните винаги са били примерни миряни, чиито албуми до един са посветени на всевъзможни библейски идиотщини. Нека уточним - причината да ги “хейтим” не е в религията . Проблемът е, че всякаква музика с етикета “за християни” по правило означава хрисима захаросана боза, създадена да гали ухото и да тласка към покаяние; да нашепва нежни и възторжени слова на Христа, който един ден ще слезе отгоре, за да съди и измъчва грешното човечество. Не сме сатанисти (с изключение на колегата Shogot, който е първороден син на Луцифер), но когато чуем за такива ментални пръдни, бягаме надалеко!
Като вземем предвид богатия принос на Shane Blay към фанатичната музикална помия, разяждащият скептицизъм спрямо присъствието му си беше съвсем в реда на нещата. За съжаление той бе грозно и трагично оправдан. Wovenwar звучат като As I Lay Dying с Ricky Martin на микрофона. Всъщност Ricky, да е жив и здрав, щеше да си изпее партиите по-мъжки от това говедо! Ако евроденс-вокалите на Josh Gilbert в албумите на AILD някога са ви дразнили - например защото са противен опит за привличане на индивиди, нямащи нищо общо с метъла, към нашата музика, която е прекалено агресивна и мрачна за тях - пригответе се за такова количество подобни изпълнения от Shane, достатъчно да напълни атомна бомба. Не само че вокалите му навяват тръпнещи асоциации с брилянтинени прически, попристегнати в чатала бели панталони и златните години на Backstreet Boys, ами и ще им се “наслаждавате” в цели 15 (!!!) песни - разкъсвайки се неистово между това, което всъщност си е следващият доста добър албум на AILD, и милозливото, безобидно гласче на Blay.
По дяволите, ако не беше такъв поръчител на съпруги, Tim Lambesis щеше да се представи жестоко в този албум! Но тъй като това са обречени фантазии, ето я присъдата - за Wovenwar няма бъдеще, освен в САЩ, където радиофоничният “метъл” на Five Finger Death Punch, Avenged Sevenfold, Papa Roach и In This Moment се продава с лекотата на хамбургери и анаболи.
