Навършването на знаковите 18 години на сцена е повод, който е най-подходящо да отпразнуваш с издаване на едноименен албум, смятат Darkest Hour. И ние така смятаме. Израстването на американската шайка от метълкор-малчугани към пълнолетни титани на мелодичния дет метъл бе бурно и пълно с предизвикателства. Но Darkest Hour успяха да намерят себе си в течение на почти две декади, през които метълът смени кожата си няколко десетки пъти, а групата упорито следваше своя път със скорост “нов запис на две години”. Непостоянният състав, често отварящ място за нови таланти и фактът, че във всеки албум Darkest Hour даваха всичко, което са можели да дадат от себе си в дадения момент, доведоха до великолепна кариера. За щастие краят й все още е някъде далеч във висините.

За разлика от много други едноименни албуми, “Darkest Hour” действително е кулминация на постигнатото от групата за изминалите 18 лета. В него носталгичните елементи на звука ѝ, като пъргавите хардкор ритми и прямите метъл рифове се сблъскват в модерните влияния, с които вече сме свикнали да я разпознаваме - скорострелните и лирични сола, представляващи както “китарни геройства” в пълния смисъл, така и неделима част от всяка песен; мелодията в рифовете, с която групата навремето си извоюва честта да запише с Tomas Lindberg (At The Gates); ставащите все по-брилянтни вокали на John Henry, който неотдавна ни изуми с рядкото умение да пее крещейки, а към днешна дата пее уверено чисто - и доста меко, но не “Wovenwar-меко”.

18 години по-късно групата не спира да се самоусъвършенства, а за ценителите ѝ едноименният албум ще е истински празник. След тромавото хеви метъл начало с “Wasteland” Darkest Hour изпадат в типичното си брутално-мелодично настроение, изпълнено с много драматизъм - не от онзи, който се изпълнява с въздишки и превземки в микрофона, а от онзи, който се изпълнява с емоция и сърце.

Комбинацията от мощно забиващата банда и исполинското вокално присъствие на Henry е все така грабваща и заразителна с енергията си. Когато поискат, Darkest Hour могат да ви настървят като глутница изгладнели вълци едни срещу други, а в следващия момент да стоварят отгоре ви всичката меланхолия на света - при това без да забавят темпото или да намалят китарите. Достатъчно е John да отприщи поредния грамаден припев, Mike Schleibaum да се впусне в ново перфектно соло, Draemings да удари едно рамо с ефирните си гост-вокали в “By The Starlight”, или хитро поставените цигулки в “Departure” да ви докарат буца в гърлото, позната от всяко дълго сбогуване.

Но, слава на Рогатия, когато си на 18 години, целият живот е пред теб, и същото важи за Darkest Hour. Това е група, която надминава себе си всеки път, така че можем спокойно да въртим едноименния й албум в чакане John и компания отново да си свършат перфектно работата.