Поемете дълбоко дъх, преди да се потопите в това пленително пътешествие през нордическата култура и митология и бъдете подготвени да се гмурнете наистина надълбоко. Излязла изпод перото на законодателите в авангард стила Solefald, започналата преди година с “Red for Fire” исландска сага продължава с пълна пара напред към своя грандиознен завършек в една от най-стъписващите и комплексни творби от тази година – “Black for Death: An Icelandic Odyssey part 2”. Учудващо е как в репертоара на една изначално усложнена и неконвенционална банда може да се намери предостатъчно място за истински викинг метъл албум, но явно вечната готовност на норвежкото дуо да експериментира за пореден път не ги е подвела. Опирайки се на солидния фундамент от северни епоси и митове, Cornelius и Lazare поставят финалните щрихи в сътворената от тях история за придворния поет Bragi (чието име повече от очевидно е заимствано от нормандския бог на поезията). Лъжливо обвинен, че е насилил кралицата, поетът бива позорно прогенен от кралския двор, а последвалите му странствания - подробно описани в първата част от сагата. Настоящето продължение обръща внимание на завръщането на Bragi с цел отмъщение и въвличането му в интригите и сплетните, ковани от самите богове.

Сигурно на пръв поглед изглежда странно, че двата албума не са издадени наведнъж, както стана напоследък и модно, но след малко по-дълбоко вникване, това решение на групата намира съвсем естествено и логично обяснение. Макар и свързвани от обща лирическа основа и немалко музикални допирни точки, двата албума са напълно завършени и самостоятелни във вида, в който са поднесени. Също можем спокойно да заявим, че в чисто музикален план двете части имат ограничен брой стилови прилики. Наистина, очевидно е общото настроение, изобилието от фолк мотиви, досега чужди на творческия инструментариум на Solefald, а и наличието на доста фрагменти, пренесени от “Red for Fire” за пълно доразгръщане в новия албум. За сметка на това стилът от “Black for Death” представлява силно идейно усложняване на заложения в предшественика си композиционен модел, лишен от първоначалната си директност в името на едно далеч по-еклектично изложение. Групата е бръкнала доста назад в пъстрата си дискография и е вплела някои елементи от почти шизоидния стил на “Neonism”, за да изроди в умерени граници чистото фолк усещане от “Red for Fire”. В същото време е обуздала отчасти своята агресивност и е съсредоточила вниманието си върху изкривени и фрапиращи строеве като основен източник на потискащо и твърдо чувство. Солидна доза джазови залитания, намиращи израз най-вече в пълното разгръщане на саксофона като част от музикалния градеж, са напаснати с похвална прецизност, така че да не си противоречат с фолклорните пасажи, които все пак остават доминиращи. И в комбинация с отчетливите оркестрации, добили далеч по плътен вид, “Black for Fire” се очертава като преобладаващо музикантски албум, имащ за цел да демонстрира още веднъж креативния гений на Solefald.

Още от откриващото “Red For Fire + Black For Death” прави впечатление разнообразното вокално представяне, поднесено ни от Cornelius и Lazare – харш крясъци, изчистени вокали и пространни партии от полугласно шептене често се вливат в непрестанно менящия се поток от гласове, леещ се плавно подобно на поток, на който се дължи може би и най-голяма част от чара на албума. “Queen in the Bay of Smoke” излиза напълно и безвъзвратно от установилия се вече модел за композиране на песни като цяло в музикалния свят. Липсва каквато и да било структура; деленето на припев, куплет и свързваща част е напълно невъзможно, тъй като групата съвсем тенденциозно отбягва обособяването им. В резултат композицията е съвсем непредвидима и смело използва това свое качество, за да предизвиква вниманието на слушателя непрекъснато, менейки мелодия, ритъм и настроение без каквото и да било предупреждение. В противоречие с този принцип, разпростиращ се иначе из почти целия албум, последвалата “Silver Dwarf” е изградена от постоянно повтарящ се пасаж, представлявайки по този начин музикалния еквивалент на поетична станса. Започналата още в “Queen in the Bay of Smoke” фолк заигравка с изящни партии, изпълнени от цигулка, бива чудесно доразвита в “Allfathers”, където напълно блясва типично северняшкия стил на свирене. Изящните звуци на цигулката обрисуват по удивително добър начин едновременно красотата, своенравието и силата на северната природа и душевност. Тази песен, заедно с предшествалата я “Necrodyssey”, демонстрира най-ярко стилистичната пролука между двете части на сагата – парчетата са жизнерадостни и многопластови; блек пасажите присъстват не като основен градивен елемент, а по-скоро като свързваща част на множество странични влияния, които безспирно се стараят да изместят другите настрана, без да може да се стигне до превес на някое от тях. В този си смисъл двата албума представляват двете половини на едно идейно цяло, които се допълват взаимно, но и за всеобщо учудване проникват една в друга – песента “Loki Trickster God” следва музикално почти едно към едно “White Frost Queen” от предния албум. Това обаче не е сляпо прекопиране на вече използвани идеи, а е по-скоро по-различна трактовка на една от най-запомнящите се композиции в “Red for Fire”, символизираща приемствеността между двете части на сагата. И не само това - също като своя предшественик, “Black for Death” се затваря в композиционна рамка, като завършва в “Sageteller” с откриващата тема oт “Red for Fire + Black for Death”, точно какъвто беще подходът със “Sun I Called” и “Sea I Called” от първата тава. Единственото, което може да бъде критикувано в настоящото творение на Solefald, са прекалено обширните псевдоинструментални поеми, които за разлика от преди са цели три на брой и макар че са подплатени от солидни и съвсем нелоши оркестрални пиеси, прекъсват вече набралото сила темпо на албума и донякъде накъсват изказа.

Както обикновено, Solefald ни представят поредното въплъщение на гениалността си без оглед на норми и порядки в музиката. “Black for Death” е едно истинско предизвикателство за любителите на заплетените и комплексни стилове, а вникването в него и усложнената му структура доставя истинско удоволствие.