През последните няколко години стана някак модерно да се правят реюниъни на банди, оттеглили се от музикалната сцена преди десетилетия. Като започнем с Black Sabbath, Carcass и Alice In Chains и стигнем до предстоящия нов албум на Pink Floyd, едва ли някой може да отрече, че липсват изненади. Може би не чак толкова изненадващо, Warrel Dane също последва този пример. След разпадането на Nevermore през 2010-а стана ясно, че двамата гении на групата нямат намерение повече да се качат на една сцена, поне не и в близкото бъдеще. Всички членове на Nevermore поеха по своя творчески път - Jeff Loomis продължи да свири инструментали и сола 24/7, заобиколен от Ola Englund и още куп китарни виртуози, Van Williams се присъедини към проекта Ashes of Ares, а Warrel Dane и Jim Sheppard възродиха разпадналата се преди повече от двадесет години Sanctuary - една от малкото сиатълски групи, отказали да станат част от гръндж вълната. Отне ни цели четири години да разберем какво точно ни е подготвил г-н Dane, но чакането си заслужаваше. Противно на Mastodon, за които 2014-а година е повод за още една обиколка около Слънцето, Sanctuary се завръщат, за да обявят началото на Апокалипсиса с “The Year the Sun Died”.
Няма как да подминем факта, че в компанията на Lenny Rutledge, Brad Hull, Dave Budbill и Jim Sheppard, Warrel Dane прави реюниън на две групи едновременно. Винаги е имало разнопосочни мнения по въпроса без кого Nevermore не може да съществува, но “The Year the Sun Died” доказва, че същата формула се получава и без Jeff Loomis, макар и под друго име. Колкото и да се опитваме да се абстрахираме и да заглушим Nevermore честотата, още в “Arise And Purify”, чуваме вокали, които са досущ като тези в по-динамичните парчета от “Dreaming Neon Black”, примесени с писъци в стил осемдесетарските албуми на Sanctuary. Не липсват и бързите шредърски сола и пауър/спийд моментите, които всички олдскуул фенове на групата са очаквали да чуят. В “Let The Serpent Follow Me” започва да прави впечатление и познатата повтаряща се структура “куплет-припев-соло”. Естествено, няма как да не забележим и типичните за сиатълците текстове за разрушението на света и сблъсъка между човека и природата, болката и празнотата, описани чрез любимия мрачен списък с думи на Warrel Dane, добре познат както от песните на Nevermore, така и от соловия му албум. Но все пак това е част от чара му, нали? В този ред на мисли, “Exitium (Anthem Of The Living)”, или “Разруха (Химнът на живите)”, задълбава все повече в угнетяващите мисли с ниските, титанични вокали, както и с тежките рифове на Brad Hull. В “Question Existence Fading” темпото се забързва, а въпросът за съществуването се изяснява – няма смисъл. Следва “I Am Low” - песен, която ни е известна още от фестивалните изпълнения на Sanctuary от 2012-а, но в студиен вариант звучи още по-завършено и емоционално разтърсващо. В разрез с всички преливащи от меланхолия песни, за пръв път се прокрадва и позитивен оттенък, който за момент разсейва мъглата от мрачни чувства – “Nothing can stand in our way and nothing can make the world go away”. Може би все пак има надежда за човечеството? Едва ли. Във “Frozen” чуваме изпипани до последната нота светкавични сола, които подозрително много напомнят на китарната техника на Jeff Loomis, доказателство, че не трябва да подценяваме и класата на Lenny Rutledge и Brad Hull, които се справят отлично със задачата си. “One Final Day (Sworn to Believe)” e другият изненадващо позитивен момент в албума, на места дори граничещ с балада, украсена с кратки Opeth-ски инструментали и красиви вокали. “The World Is Wired”, от своя страна, започва с интро, сякаш извадено от песен на Megadeth, което подсказва, че може би и гост-китаристът на Nevermore, Chris Broderick, е имал време да промие някой и друг мозък. Натам обаче нещата придобиват нормалния си вид - тежки рифове, мелодични сола и смазващи вокали. Същото е и в “The Dying Age“, подобна по звучене на песните от “The Obsidian Conspiracy”. “Ad Vitam Aeternam”, в превод “Завинаги“ или “За вечни времена“ - буквалната противоположност на “Nevermore” - е нежен инструментал, който за минута и половина ни отнася в друга, далечна и пленителна вселена. Заглавната песен е подобаващ завършек и може би най-големият шедьовър в албума, който ни оставя безмълвни и изцяло подвластни на съкрушителната сила на музиката в най-истинската ѝ форма.
“The Year The Sun Died” показва единствения изход на човечеството от собствената му разруха – пълното унищожение, последвано от новия живот, замъглен единствено от съмнението и страха, че всичко това е възможно. За Sanctuary новият живот вече започна, а “The Year the Sun Died” е своеобразно олицетворение на феникса, възродил се от пепелта – красив, вдъхновяващ, изпълнен с нови сили и желание за живот.
