С шест прекрасни албума зад гърба си, които съвсем спокойно могат да се използват за преподавателски материал по темата пауър метъл, Edguy са в правото си да се правят на супергерои колкото си искат. Неоспорим факт е, че Tobias Sammet и компания придадоха още с появата си преди около десет години цвят на пауър сцената, която неусетно избледняваше към все повече и повече Gamma Ray-ски или Helloween-ски групи клонинги. Бавно и сигурно, с постоянно усъвършенстване и неспирен приток от свежи хрумвания, групата започна да диктува правилата в мелодичната школа и се превърна във вдъхновител на новата вълна пауър герои. Какво се промени от тогава? Като за начало, дори и крайният работохолизм не може да поддържа една група на толкова високи обороти. За седем години Tobias композира цели осем шедьовъра, сред които и превърналата се в класика веднага след излизането си метъл опера Avantasia. А и последвалото световно турне, което прие внушителни мащаби, съвсем логично даде своята дан в изтощаването на групата. Как след всичко това Edguy имат силата да ни поднесат още един албум, е въпрос с повишена трудност. “Rocket Ride” е седмото дългосвирещо приключение на немските ветерани (позволявам си да ги нарека така без угризения). Още от леко помпозната обложка става ясно, че не ни очаква нищо стандартно и шаблонно. Първото, което се откроява още от началните ноти на албума, е съвършената продукция. Наистина подобен фактор вече не ни прави толкова голямо впечатление, след като качественият звук се превърна в неотменна част от което и да било съвременно метъл творение, но точно няколко секунди от новия Edguy са достатъчни, за да дефинират наново и из основи понятието “перфектна продукция”. Групата е възприела малко неочаквания подход да записват на изцяло аналогови носители и разликата е очевидна. А откриващото “Sacrifice” е може би и най-сполучливият избор за начало на подобен албум. Това е епична композиция, типично Edguy-ска, с познатите ни динамични китарни рифове, грандиозни хорови припеви, забързана в умерени граници. Точно така трябва да започне един истински пауър албум - без предупреждение, директно с мащабна резачка. Красивата мелодичност на бандата се откроява и в доста разчупеното композиране, включващо бавни и спокойни пасажи, стремглави струнни надпреварвания и надъхващи моменти. Заглавното “Rocket Ride” стартира с лека и продължителна китарна увертюра, която рязко прелива в забързана и енергична песен в стила на предишните хитове “Fallen Angels” и “Under the Moon”. И макар че парчето е композирано с увереност и опит, които звучат по познатия ни начин, невъзможно е да се пропуснат неочакваните за групата AOR залитания. Това сякаш е по-скоро хард-рок, отколкото типична метъл песен. Същото впечатление оставя в нас и “Wasted Time”, която започва дори с открита заемка от “The Battle Rages On” на Deep Purple. Олекотеното звучене явно е тенденция, която се разпростира из целия албум, карайки го да звучи по-меко и разбираемо за по-широка аудитория. Няма как да се разминем и с по-техно звучаща песен. “Matrix” е музикалният наследник на “King of Fools”, използвайки обилни клавирни пасажи и смели електронни ефекти. Парчето е неангажиращо и приятно и придава известен клубен привкус на албума. С доста по-праволинеен подход се засилва към нас открито рокаджийското “Return to the Tribe”. Добре насочената ритъм секция и решителното рифово присъствие си пасват отлично с извисените припеви и утвърдените като запазена марка на групата мелодични китарни сродявания. Малко в повече може би идва само изтананиканото от Tobias импровизирано соло, което с подходящ филтър успешно наподобява китарно изпълнение. Подобно несериозно и шеговито настроение може да се долови из целия албум и дори преобладава в повечето бързи песни като “Catch Of The Century” и “Out of Vogue”. Добре, че е величествената “The Asylum”, която да подчертае на какво е способна всъщност немската машина. Безпогрешна във всяко едно отношение, песента демонстрира с разноликото си композиране и неконвенционалните си китарни излияния незалязващия творчески гений на Tobias Sammet. Блестяща и неподправено технична, “The Asylum” е истински балсам за душата на всеки фен със склоност към мелодичния метъл. Както обикновено, албумът завършва с порция шеговитост, която този път е повече от прекалена. Цели три песни са излезли от дяволитото въображение на пакостника Tobias, но сякаш придават излишно детинско настроение на тавата. Наистина, бяхме подготвени за леко криминалното звучене на “Superheroes” от пилотния сингъл, но миловидното пътешествие до “Trinidad” и самохвалното “Fucking with Fire” идват в повече. Парчетата всъщност не са никак лоши и след едно-две слушания се забиват плътно в паметта, но донякъде представляват първата стъпка към превръщането на една прекрасна банда в цирк.

Сега, след усилено слушане и малко по-задълбочено вникване в албума, мога съвсем спокойно да заявя, че не се чувствам разочарован или предаден от Edguy. “Rocket Ride” е майсторски албум и малко групи биха могли да постигнат толкова изпипано и професионално звучене. Немската петица знае много добре какво прави и го прави с обяснимите за класата си отдаденост и умение. Въпреки лекото си, почти рокаджийско звучене, албумът носи характерния за групата почерк, който я превърна във водещо име в модерната пауър реалност. И все пак очакванията ми за бъдещето на Edguy са насочени не към задълбочаване на това пробно новаторство, а предимно към стария им изпипан, твърд и зрял подход на музициране.