Всеки прохождащ артист с поне капка амбиция се стреми да се учи от най-добрите, но колкото по-влиятелен е учителят, толкова по-трудно е за ученика да се откъсне от опеката му, за да потърси собствения си път и признание. След като във великолепния си миналогодишен дебют отдадоха заслужена почит на основните си вдъхновители – финландската институция Children of Bodom – сега младежите от Starkill се гмуркат в дълбокото. А там, както е добре известно, има неща, които хапят.
Прави чест на американския квартет отказът му да се нареди сред легиона от банди, чийто главен източник на гордост е умението да напомнят на нечие чуждо (отминало) величие. Тъкмо обратното – “Virus of the Mind” е уверена и смела стъпка към изковаването на индивидуална творческа фраза, която да легитимира собствениците ѝ като стойностно попълнение в сцената. Получаваме един емоционален, забележително техничен и най-вече зрял албум, а това казва нещо за състав със средна възраст на членовете около 22 години.
Въпреки своите налудни заглавие и текст, звучащи като откровен реверанс към споменатите CoB, още откриващият вихър “Be Dead or Die” изненадва с едно ново, неочаквано разнообразие в набора от изразни средства на Starkill. Наред със засилената вариативност на темите и темпото, из целия запис се наблюдават значително по-изпипани и смислени оркестрации – съчетание, придаващо равни количества дълбочина и мощ на музиката. Триумфалната екзалтираност на “Fires of Life” тук е изместена от преобладаващо мрачно и вглъбено настроение, а на лирическата меланхолия отговарят и някои бегли влияния от класици като Amorphis и Eternal Tears of Sorrow, умело претопени в актуалния стил на групата. Баладичните обертонове на “Winter Desolation” и заглавната песен противостоят решително на урагана от бластбийтове и преходи в “God of this World”, белязана от японската лудост на Kadenzza и тържествената настъпателност на Dimmu Borgir. За първи път чуваме чистите вокали на Parker Jameson, вмъкнати с достатъчно усет сред познатия виртуозен инструментал, който вече уплътнява композициите, вместо да ги доминира. Агресивни, съзерцателни или просто величествени, те си приличат по едно – респектиращите амбиция и професионализъм, извиращи от всеки тон.
Усъвършенствали способността си да звучат едновременно екстремно и лирично, Starkill успяват не просто да се задържат на повърхността на коварния вир, но и да заплуват бавно срещу течението. Във “Virus of the Mind” все още гори пламъкът на младата банда – непримирима и готова да влезе в схватка с всичко по пътя си – но темповете, с които тя се учи, са повече от впечатляващи.
