Бас, треперещ като огънчето на свещ. Фалшивеещи, изкривени цигулки. Барабанен тътен в далечината и трудно доловима акустична китара. Настръхвате, най-малкото защото знаете какво предстои. Ето - след шест години Corey Taylor отново застава пред микрофона и с раздран от живота глас оповестява завръщането на Slipknot, рецитирайки поема за мъртвите. Колегата Shogot навярно ще се съгласи, че моментът е абсолютен Neurosis. А вие може да сте отписали Девятката, след като Paul Gray почина и Joey Jordison бе, както се казва на благоуханен бюрократичен език, освободен от длъжност. Може и просто да сте я забравили, което е простимо. Все пак в брилянтния “Vol. 3” (2004) Slipknot внезапно пораснаха и вече не бяха онази банда, чиито песни звучаха като мач в клетка, а в “All Hope Is Gone” (2008), подмамени от успеха, се опитаха да направят своя “Black Album” и да “надминат Metallica!”. Вместо това направиха недоносеното отроче на Slipknot и Stone Sour.

Е, животът понякога има навика да те приземява насила от измамния връх право в съвсем реалното му подножие, от което изначално си тръгнал. Тогава неминуемо се сещаш кой си и за какво се бориш. Смъртта на Paul Gray - героична не, но трагична - да; съдебното дело срещу знахаря, предписвал хапчета за “здравей-здрасти”; последвалото турне с оригинални маски, култови стари парчета и двуминутни мълчания в памет на загиналия; уволнението на Joey… Последните шест години бяха жестоки към Slipknot във всяко отношение, а след трудното приемане на двамата нови членове и последвалия албум, групата не е здрава и възстановена. Тя е в закърпено пост-оперативно състояние след тежка катастрофа. Болка, дезориентация и вторачени в нея погледи на колеги, журналисти и фенове. В такова състояние нямаш сили да се преструваш. Можеш само да стиснеш зъби и да се вкопчиш в подарения ти шанс за живот. Да се опиташ да убедиш онези, които те следваха, че трябва да продължите заедно; че символизмът на номерата - 9 души, останали с 2 по-малко, не трябва да обезсърчава никого; че зложелателите могат да скалъпят каквито гадости си поискат, но Slipknot не може да изчезне. Не и сега.

Това е откриващото послание на “.5: The Gray Chapter”. Малко след това следват началните куплети на “Sarcastrophe”, а реакцията ти е предопределена - да, това са “онези Slipknot, които помниш!” Причината е, че този път те имат ужасно много за казване, а лоялните фенове, вманиачените maggots, са най-добрият отдушник, за който могат да си мечтаят. Те повече от всякога са им необходими, защото от шепата случайни фенове, “присламчени” с “Dead Memories” и “Sulfur”, не зависи нищо. Обаче без maggot-ите няма Slipknot. И за да си ги върнат, деветимата се съсредоточават върху това, което все още правят най-добре. Помниш ли как “Eyeless” отнесе невинния ти пубертетски акъл? Летални ритмични рифове. Бесни барабани. Крясъците на Corey, изпълнени с ненавистта и методичността на убиец от слашър-филм. Скречове! Честно, кога последно имаше метъл със скречове, който не звучи като пародия?!

В името на това отново да се вклинят в съзнанието ти, Slipknot изразходват пълния си репертоар от стари и нови идеи в 14 безкомпромисни парчета с вариращо качество, но ясна цел. Някои, като “The Devil In I”, “AOV” и “Nomadic”, звучат достатъчно яко, но са непоследователни и съшити от отделни фрагменти, вместо общи идеи. “Killpop” бие на нещо средно между The Cure и пауър-балада на Metallica. Хаосът вътре в бандата рядко ѝ е позволявал да изпипва всяка подробност с бели ръкавици, но знаеш ли какво? Крайно време беше да се появи нещо такова - познато и малко носталгично, но не вехто и беззъбо - сред купищата брилянтно изсвирени и продуцирани метъл албуми, които влизат в едното ухо и излизат през другото. Slipknot дават всичко от себе си, за да вдъхнат нов живот на звука от младините ти (говорим ако си около 90-и набор, разбира се). “The One That Kills The Least”, “Custer”, “The Negative One” и великолепното аутро “If Rain Is What You Want” въплъщават най-великите моменти на групата от всичките ѝ албуми. Маниакалната агресия на едноименния дебют, която “Iowa” (2001) издигна до психопатско равнище; стъписващото преливане на деликатност и бруталност от “Vol .3”; големите и прекалено радиофонични, но все пак запомнящи се припеви от “All Hope Is Gone” - “.5: The Gray Chapter” представя всичко това наведнъж, но с нов и по-уверен прочит. Та кой би предположил, че когато 40-годишният Corey Taylor ти крещи “Cut, cut, cut me up and fuck, fuck, fuck me up”, ефектът ще е същият като от “If you’re 5-5-5, then I’m 6-6-6”?! Но не оставай с впечатлението, че Slipknot са намерили “двама нови” и уверено газят напред. Смъртта на Paul е белязала целия албум, вдъхновявайки цяла песен - “Skeptic” - и провокирайки Corey към някои от най-целомъдрените текстове в кариерата му.

Много ли ти дойде текстът? “.5: The Gray Chapter” също е една огромна порция Slipknot наведнъж. Хрониката ще отбележи тази колекция от 14 хаотични, емоционални, брутални и кофти продуцирани песни като едно от най-важните издания на състава. Не защото е от онези славни албуми-завръщане, не. Просто той е от редките записи, в които стойността и зарядът на музиката правят недъзите ѝ да изглеждат незначителни. Освен това е честен, непоколебим Slipknot, който ще ги върне в света на живите.