Още когато се подвизаваха под името Avalanche през 2008-ма година и смайваха неподозиращата метъл общност с откъси гениалност като “Leave Everything Behind” и “Hunger”, Olof Mörck и шайката му се целеха високо. Комбинацията между трима напълно различни вокалисти (пауър, дет и поп-ориентирано сопрано), стъпили върху свръхмелодична и директна музикална основа, наистина бе нещо ново, което бързо ги превърна в символ на противоречив жанр като модерния метъл. Да се задържиш на върха обаче е доста по-сложно начинание от това да го изкачиш.                                            

След като с “The Nexus” повториха почти дословно едноименния си дебютен шедьовър, Amaranthe се нуждаеха от сериозен еволюционен скок, за да защитят позицията си на лидери. “Massive Addictive” е точно това – максимално концентриран и достатъчно новаторски запис, който синтезира най-силните им качества и същевременно ги показва като банда, позволяваща на самонадеяния си експериментаторски дух да се вихри на свобода. Тук шестимата залагат на още по-достъпно звучене, но всякакви упреци в комерсиализация така или иначе звучат нелепо за толкова неприкрито свободомислещ състав.

От мелодет привкуса не е останало много; с една идея е намалено и количеството харш вокали, които новото попълнение Henrik Englund иначе изпълнява по перфектен начин. За сметка на това засилен акцент пада върху топлия, чувствен и провокиращ глас на Elize Ryd, превърнал я в една от най-търсените певици напоследък – можем само да сме благодарни на Nightwish, че бяха достатъчно глупави, за да не я вземат на мястото на Tarja преди осем години. Записът разчита на една особено заразителна евроденс основа, върху която се издига конструкция от семпли, но забележително ефектни рифове, уплътнена от обилна електроника и мощна ударна секция. Всяко от 12-те парчета е завършен хит – от напомнящия на Marilyn Manson ритъм на “Drop Dead Cynical” през наситените дъбстеп елементи в заглавната песен, пост-човешкия футуристичен химн “Digital World” и жизнеутвърждаващото внушение на “Trinity” до прелестната балада “Over and Done”. Ако не друго, шведите са изобретили много по-естествен начин за навлизане в многообразието на метъла от това, което предлагаха навремето Linkin Park и производните им.

Според всички писани и неписани правила на тру метъл етикета, албум като “Massive Addictive” би следвало да бъде тройно отречен, прокълнат и прилежно посипан със сол. Amaranthe обаче или не знаят, или много успешно се преструват, че не знаят това. Резултатът е нещо много по-значимо от поредния guilty pleasure ефект - една творба, която наистина има качествата да надделее над предразсъдъците и да разшири поне още малко границите на това, което благоговейно наричаме “тежка музика”.