Цяло чудо е, че между разказите за извънземни, плановете за космически подвизи и специалните концерти, преминали под циркаджийски надслов, Devin Townsend намира време за музика. И то в количество, каращо феновете да се питат дали любимецът им не се е клонирал. Истината е, че канадският гений е сред малцината избраници, способни да заместят група, оркестър или направо филхармония. Работата му над всички албуми и проекти, чиято бройка отдавна изгубихме, го нарежда сред най-продуктивните и уважавани музиканти в световен мащаб. Криворазбраният виртуоз е доказан майстор на изненадите с резервни планове Б, В и Г... Всъщност не бихме се учудили, ако разполага с цяла азбука на някой неразшифрован език. Все пак, нещата не са толкова елементарни, колкото изглеждат. Не и когато вриш и кипиш от музикални идеи, заплашващи да разкъсат на парчета костюма ти на луд учен от друго измерение.
След като Casualties of Cool – последната приумица на Devin – постави рекорд като най-бързо спонсориран от феновете проект, китарният гуру вложи част от средствата в обещаното продължение на “Ziltoid the Omniscient” (2007). Успехът на кампанията бе грандиозен почти колкото визията му за едноименното извънземно и “Z²” премина от скромна идея в най-амбициозния му проект до момента. Споменахме ли, че никак не си пада по лесните неща? Актуалният албум е всичко, но не и рационален. Двудисковото издание среща полярно контрастните “Sky Blue” и “Dark Matters”, определящи състоянието (ментално и физическо) на канадеца и кариерата му към днешна дата.
По всичко личи, че времето, което мултиинструменталистът отдели за финализиране на концептуалната си сага, не е било напразно. “Sky Blue” поема щафетата от “Epicloud” (2012) и дели общи корени с “Ki” и “Addicted” (2009), без да ги повтаря. Яркото вокално присъствие на Anneke van Giersbergen (екс-The Gathering) придава лекота и хитовост на парчетата. Композиции като “Rejoice”, “Universal Flame” и “Sky Blue” са обречени на нон-стоп радио ротация; “Silent Militia” навява асоциации с Pain и музиката на друг космически властелин – Peter Tägtgren; “Rain City” ни потапя в ембиънт атмосфера, а фенският хор Universal Choir придава тържественост на “Forever” и “Before We Die”. В рамките на 60 минути чуваме тонове прогресив, поп, симфоничност, пост-рок и индъстриъл, подчинени на странно позитивен звук - дотолкова, че Devin звучи измамно спокойно, лежерно и... твърде овладяно, за да му повярваме.
Затишието е нарушено от “Dark Matters” – концептуалното продължение за Ziltoid, което всички желаеха, но никой не предвиди. Записът къса окончателно с реалността в полза на шеметна космическа опера, в която вманиачени по кафето извънземни влизат в схватка с планетарни унищожители и цяла армия привидно симпатични, но инак смъртоносни същества – идея, отразяваща психическата нестабилност на канадеца. Стилистиката напомня за извратена версия на “War of the Worlds” на Jeff Wayne след многократна употреба на халюциногени, нарациите - за радиопиеса от 50-те, а хуморът и многопластовата звукова атака често прекрачват границите на нормалното... Доколкото можем да наречем нормален един албум, в който Chris Jericho (Fozzy) озвучава герой на име Captain Spectacular. Колкото до музиката, спомнете си “Deconstruction” (2011) – опусът, облицовал стените с парчета от взривените мозъци дори на най-запалените фенове на Townsend. Степенувайте няколко пъти и ще получите “Dark Matters” – главозамайваща структура от китарни еквилибристики, екстремен прогресив, хеви, спийд и какъвто още се сетите вид метъл, която всеки момент заплашва да ви погребе под тежестта си.
Няма съмнение, че това е албумът, който Devin Townsend все отлагаше във времето – никак не е лесно да дадеш израз на творческия си гений, когато си подчинил всички стилове на волята (или китарата) си. “Z²” отива дори по-далеч, изчерпвайки музиката, която чухме през 2014-а година, а най-вероятно и тази, която тепърва предстои да чуем.
