Усещатe ли предзнаменованието висящо във въздуха и носещо остър и болезнен аромат на добре забравеното старо? Защото блатата се отвориха отново, за да проправят пътя за четвъртия албум на своите най-възлюбени чеда Kalmah така, както го направиха и преди има-няма три години за “Swampsong”. Новото попълнение в редиците на изтънчената агресия носи името “The Black Waltz” и предвещава не само с името си големи порции солиден мелодет по най-префинен и изпипан тертип. Не и заради монопола на финландците над тази част от метъл-сцената в последно време, а заради доказано с кръв и пот име като Kalmah, наредило се в авангарда на стила заедно с Catamennia, Dark Tranquillity и Norther. Винаги е имало някаква нотка на величие и аристократичност в музиката на Kalmah, чужда на почти всички техни колеги. Достойнство е излъчвала почти всяка тяхна нота, дистанцирайки ги от понякога прекалената вулгарност или голата агресия на други в стила. Тяхната музика винаги е била повече усещане, отколкото физически израз на нещо и като цяло представлява една застинала картина, описвана с ноти. Тя не е чувствена, а е по-скоро студено реалистична, градяща се предимно на внушения, а не на предаден емоционален заряд. Излкючително мелодична с надпреварващи се китари и прекрасни кийбордни заигравания, като създадените в този хармоничен съюз мелодии обикновенно заместват рифовете, често отсъстващи напълно. Промените в състава за новата тава донякъде обуславят и леката промяна в стила, а и поддържат образа на Kalmah като сборен пункт за музиканти от Catamenia и Eternal Tears of Sorrow. “The Black Waltz” крачи стилово рамо до рамо с предходните албуми, но радва с по-плътен и наситен звук. Групата прави това, което винаги е правила най-добре, в своя вече изцяло оформен стил, но го усъвършенства и допълва неуморно, като не спира и своя поход към по-тежко и зряло звучене. Албумът е агресивен и изпъстрен с барабанни щурмове, подобни на престрелки, типични за Catamenia и силно напомнящи за тях. Вокалите на Pekka Kokko сега са ниски и гърлени и внасят приятно разнообразие, а неговите постижения и като китарист не са малки. Творбата звучи малко по-епично този път и макар че не е толкова мелодична като “They Will Return” или “Swamplord”, е приятно директна и безкомпромисна.

Завидната класа си проличава още от началните ноти на “Defeat”, което подема бавно и заканително темпо и постепенно градира до влудяващ барабанен взрив. С умение и талант музикантите си пробиват път през класически мелодет елементи, изящни сола, или просто през добре подбрани музикални украшения до впечатляващия завършек. Плавно е и развитието в “Bitter Metallic Side”, която след своето интро, напомнящо на църковен напев, се разклонява към чудесна средна част и се развихря истински с почти апокалиптичния припев, в който умело е застъпена и употребата на орган. “Time Takes us All” си е открита резачка, която нахлува с унищожително начало и продължава злобно и енергично. Разнообразието е водещ стимул и за създаването на “To the Gallows”, което открива със запомнящо се китарно соло и редува средно темпо със стремителни китарни атаки. Следва лиричният инструментал “Svieri Doroga”, който показва какво може да се съгради само с акустична китара, бас и барабан. И ефектът на истински величественото едноименно парче “The Black Waltz” е още по-силен след тази поетична пауза. Смазващо! Неслучайно албумът носи това име – песента е истинска манифестация на музикалния гений, звучаща героично и настървено. Основната мелодия прихваща лесно и уляга в паметта, така че дори след едно слушане ще си я тананикате неуморно. И отново музикалният строеж е многостранен и профучава без предупреждение през теми и интерлюдии. “With Terminal Intensity” не изостава по никакъв начин и е логичното продължение след “The Black Waltz”. Групата не сваля гарда и с “Mindrust” или “The Groan of Wind”, които звучат постарому, символизирайки приемствеността с предходните албуми и поставят финалните щрихи в създаването на една прекрасно балансирана и завършена творба.

В унисон с изгарящата от достолепие музика, текстовете сякаш живеят свой живот и могат да се разглеждат и самостоятелно. За разлика от повечето представители на мелодичните жанрове, текстовете са екстровертни – не обръщат внимание на страданията на аза, а са по-скоро ориентирани към реалността или първопричината за тях (“Defeat”). В други азът е често ментор и назидател; неговите произход, мисли и чувства са размити или по-често напълно неясни. Човекът, чиито емоции са детайлно описани, е напътстван, примамван, или открито заплашван от аза, който обикновенно е скрит в сенките, наблюдава и изчаква - той е по-скоро духовният водач, отколкото източник на централната емоция, текстовете не представляват неговата изповед или страдание (“Bitter Metallic Side”, “The Black Waltz”). А най-често азът отсъства напълно, заменен от “той”, като текстът описва съвсем безпристрастно случилото се с него, обикновенно политически деец (“Time Takes Us All”) или просто човек с някаква скрита и възвишена цел (“With Terminal Intensity”).

Kalmah са успели да изваят своя пореден многолик шедьовър, който би трябвало да се хареса на всеки, надаващ ухо за случващото се на екстремната сцена. Едно повече от успешно завръщане на братя Kokko и компания, което с лекота се нарежда до най-успешните попадения за тази година.