Винаги съм се възхищавал на групи, които се съсипват да експерементират със стила, но същевременно успяват да запазят основната идея. Именно Moonspell успяват да изненадат с всеки нов албум, като го правят различен от предшественика си, но си запазват автентичната атмосфера, създаваща мрачни нюанси, които навяват силно и недвусмислено само едно - Moonspell. “Memorial” продължава тенденцията на втежняване, започната изненадващо от предшественика – “The Antidote”. В това се убеждаваме, след като свърши интерлюдията и започне зверският бой по касите на “Finistera”. Всъщност интерлюдията е показателна - започва с тихо и зловещо дрънчене по клавирите, като мелодията постепенно прераства в по-тежка. Това е като идването на буреносен облак от далечината, който постепенно закрива слънцето. Неравноделен ритъм на барабаните в съчетания с неспокойни движения на клавирите предвещават ужасяващ кошмар. С “Finestera” започва същинската буря - свирепи китари и ревящи вокали и двукасов разстрел. Ритъмът е неспокоен и неудържим. От време на време бурята се укротява с някой лиричен пасаж, но за малко. “Memento Mori” (преведено на български – помни, че ще умреш) продължава започнатото от предната песен - пак същата мощ, но малко поукротена и се чуват вече и чистите вокали на Fernando.

Клавирите като цяло са перфектни - не че казвам нещо ново, но пак трябва да се спомене - трудът на Pedro Paixao е забележителен, както във всеки от предните албуми, така и тук - оформят както стандартното акомпаниране към мелодията, така и разширяват многопластовостта. Според Fernando клавирите са по-подходящи за тази музика от класическите инструменти, защото придават по-нереален и студен звук. Това проличава при слушането им - клавирите действат като смразяващ полъх. “Upon The Blood Of Men” започва стихийно с оркестрално пасажче, което после преминава в същинската буря на песента. Характерен за парчето силен иструментален пасаж с насечен ритъм, преди рева на Fernando. “At The Image Of Pain” има най-силният припев в албума - Fernando реве на границата на лудостта. “Sanguine” започва тихо и бавно, но неспокоюйно, предвещаващо за идващата буря. Женски глас шепни Sanguine, след което Fernando изревава мощно същата дума. После с останалата си енергия доизревава "Your love comes to me in oceans of blood". И това на фона на мощния бой по касите. “Mare Nostrum” е малък инструментал, в който преобладава акустичната китара. Доста спокоен и романтичен. След началото на следващата песен – “Luna”, осъзнаваме, че е било интродукция към нея. “Luna” е малко отклонение от другите песни - с преобладаващи чисти вокали и подобно на “Darkness And Hope” лъха меланхолия и спокойствие. Женските вокали на припева придават допълнителен разкош към немалкия на песента. “Best Forgotten” е достоен завършек - сложна и разчупена композиция. Докато стигне до припева, минава през няколко етапа. Припевът започва с мощен удар по касите и продължава със зловещо прискърцване на клавирите. Няма как слушателят да не обърне внимание на китарното соло в песента.

Waldemar Sorychta отново си е свършил перфектно работата като продуцент - всеки звук е поставен идеално на мястото си, но също така е запазена и суровостта, както и при други албуми, продуцирани от него. Както в предни творби на групата, така и в други, продуцирани от Waldemar, се чуват прекрасните женски вокали на Brigit Zacher. Албумът според едни е завръщане към корените, според други - продължение напред. Въпреки втежняването, преобладаващато дране и зловещата атмосфера, присъщи на албумите до “Irreligious”, записът не е крачка назад, а напред, защото както с предните, така и с този, си личи постепенно усъвършенстване от композиционна гледна точка. Нищо чудно със следващия албум да ни изненадат с нещо по-нюуейвско, като sin/pecado.