Бледнееше тази година откъм качествен и разнороден нюскуул блек метъл. Северна Норвегия обаче ни дари с Allfader и първото им официално творение “At Least We Will Die Together”. Още обложката идва да покаже, че това е група, излязла от обичайния стереотип за този стил. На нея са изобразени мъж и жена, докоснали устни в смъртна целувка, всеки насочил към любимия солидно огнестрелно оръжие. Пускайки диска, със странно предчувствие ме заля неочаквана изненада – агресивни песни, надъхващи рифове – война. Основно военна тематика засягат Allfader, няма излишен безсмислен сатанизъм, но смъртта и унищожението са в не по-лека форма. Необичайно е в група, определяща се като блек/дет, да чуеш толкова много качествени сола. Началото е дадено с “We Will Go” (за парчето е заснет и клип, който може да бъде видян на официалната страница на групата), която бързо ни въвежда в атмосферата на албума – мощни блек вокали в лицето на John Andersen, който дори в дебют не се опитва да копира някои от известните блек вокалисти, а да наложи собствен стил. В част от парчетата сполучливо е вмъкнато и чисто пеене, разнообразяващо допълнително атмосферата. Двойни китари, редувани в бързо и бавно темпо, подкрепяни от взривни ударни, дело на Cato Skivik. Мрачната атмосфера преминава към второто парче “This Blackened Heart”, което е явно доказателство, че слушаме блек, украсен в смъртни краски. Следва най-силната тресня в албума - “Into Nothingness”, с полу-акустично интро, което рязко преминава в режещи рифове, постоянно променящи темпото си. Звученето като цяло е епично-апокалиптично, преминава яростно покрай теб, оставяйки чувство на музикална задоволеност. Продукцията също е на ниво – това явно не е поредната гаражна тру блек група. Напротив, още с дебюта си те получават ненапразната подкрепата на голям лейбъл. Без изпълненията да блестят с някаква техническа изпипаност, те са изчистени и се набиват лесно в главата ти. След средата на албума нещата стават малко по-целенасочени и еднотипни, но “Born To Serve” ни връща към схващането, че слушаме нещо изключително качествено. “One Thousand Days Of Poison” е епос с дет сърцевина, което може да се каже за целия албум – дет ядро, което обаче излъчва мрак. Краят е сложен от “Cursed Chemistry”, но е ясно, че това не е никакъв финал, защото ще поискаш да чуеш агресивната епопея отново и отново. Без лицата да са маскирани в корпспейнт, посланието е достатъчно страшно, извиращо и от самото заглавие на албума в превод “Поне ще умрем заедно”, една обречена и безсмислена кауза.