От необятните дълбини на финландската метъл сцена след двегодишна пауза изплува една от емблемите на модерния мелодет. С рязък замах Norther запратиха в лицето на редовия слушател своето четвърто дългосвирещо предизвикателство – “Till Death Unites Us”. И отново намираме групата точно там, където сме свикнали – с гордо вдигната глава в центъра на ожесточената борба за надмощие, която се води в родната им метъл действителност. Опирайки се на набрания опит, Norther надграждат стила си с подновена сила и завиден авторитет. И макар групата винаги да е била преследвана от сянката на своите братя по душа Children of Bodom, Norther изглежда не се притесняват от това ни най-малко. Паралелът със законодателите в стила е неизбежен, но е по-скоро обяснима база за сравнение, а не обвинение в безидейност и липса на идентичност. Точно обратното, Norther отдавна доказаха, че са надживели синдрома Laiho и са далеч повече от поредния сух опит за копиране.
Новият албум разкрива пред нас добре познатото съчетание между сурова агресия и мелодичност. Освен в дрезгавите вокали на Petri Lindroos, който от тази година вече забива заедно и с викингите от Ensiferum, дет елементите отсъстват почти напълно. Отдалечаването им от корените на стила приема изражение най-вече в откритите пауър залитания. И все пак групата прави крачка встрани от добре утъпканата пътека и поема в по-твърда насока. “Till Death Unites Us” звучи по-трашърски, свирепо и безкомпромисно. Почти целият албум профучава в по-бързо темпо от обичайното, воден от войнствени барабанни строеве и китарна неприветливост. А промяната е сякаш леко нерешителна, а не категорична. Групата като че ли опипва в тъмното за нови идеи и крайният резултат е твърде разнороден. Norther явно се намират в междинно състояние, по средата на своя незавършен преход. Озъбени жестоко една срещу друга седят двете стилови линии – старата, отчетливо мелодична и новата, преобладаващо злобна. И макар че новата се забелязва в различна степен из целия албум и на места е неубедителна, общото впечатление е хомогенно, но в никакъв случай досадно или слабо. А причината албумът да не губи нищо от остротата и успеха на своите предшественици е безспорното майсторство на финландските музиканти. Макар и над целия албум да се е разстлало едно ново, ядно усещане, типичната финландска кийбордна фантазия се промъква в изтънчените сола на Tuomas Planman. Общото клавирно участие е задушено до поддържаща роля от мачкаща жица, но на моменти впечатлява с мелодична ефикасност. Китарите подемат своите дуели още от началните рифове на “Throwing My Life Away”, което открива безмилостно албума с рязка забързаност, разпростираща се и през “Drowning” – приятно и динамично парче с прекрасно китарно соло а ла Norther. Симбиозата траш-пауър дава най-зрели плодове в песента, носеща името на самата група – ефирно инструментално присъствие из цялата композиция, примесено с озлобена и масивна средна част. Като реверанс към предишните успехи текстът е съставен от имената на старите песни на групата – може би малко повърхностен подход, но учудващо добре реализиран. “Everything” следва и в музикален и в текстови аспект класиката “Nothing” и е едно от малкото по-бавни парчета, наред с “Wasted Years”, посветено на брата на китариста Kristian Ranta, починал по време на записите. Втората част на албума е с по-мелодична ориентация и изненадва с поредица чисти вокали, дело на Kristian и носещи бегли готик, но не и Гьотеборгски белези. Заслужава си да се споменат “Scream” и “Alone In The End” като бастиони на мелодичността с неподправена емоционалност. А финалът е силното “The End of Our Lives”, което прилича по усещане на откриващата песен и затваря албума в подчертано агресивна рамка. И може би в този прекрасен пример за целия мелодет свят единственият елемент, който се нуждае от критика, са текстовете – на места доста неуспешни и прибързани. Тематиката варира от ожесточено разочарование от живота до елегично примирение, минавайки през няколко лирични пасажа, но като цяло не впечатлява със завършеност. Даже разнообразието отстъпва място на хаотичността, а множеството повторения, често едно след друго, създават чувство за непълнота.
Повече от сигурно е, че името Norther се превърна в гаранция за качество, наложена със стил и усет. Със своята готовност да експериментират младите финландци доказаха, че са музиканти с несекващо вдъхновение и собствена визия за музиката. “Till Death Unites Us” е достоен наследник на шедьоври като “Mirror of Madness” и “Death Unlimited” и не оставя и грам съмнение, че най-добрият албум на Norther все още не е написан, а и току виж се оказал следващият.
