Sorrows Path е ценителска група дори в родната ѝ Гърция, което обяснява защо вестта за съществуването ѝ може да не е стигнала до теб по трасето. Накратко, имаме си работа с петима закоравели гръцки дуумаджии, които са обсебени от любимата си музика и завършват всяко от изявленията си с “doom rules eternally...”. Важното обаче е, че съседите го докарват не само откъм авторитетност, но и откъм качество на музиката. Песните им са дълбоки, разказващи сюжети композиции, поднесени с мрачна театралност. Тук е моментът да спомена, че Sorrows Path не е дуум-дет банда, а просто дуум - при това доста философски, както се разбира от заглавието на третия им албум, “Doom Philosophy”.

Слушайки вокалното изпълнение на Angelos Ioannidis в тандем с премереното и виртуозно свирене на останалите, в главата ми настойчиво изплува нелогично, но удачно сравнение с Dream Theater. James LaBrie е необичаен източник на вдъхновение за дуум метъл певец, но в гласа на Angelo се разпознава леко натрапчивият му стил. Гъркът се вживява умело във всяка от песните и затова гласът му никога не звучи щастливо. Напротив, в него са центрирани скръбта и гротеската, които стегнатото, класно свирене на съратниците му само очертава. Комбинацията от мелодии, изсвирени на “чиста” китара отсечени рифове и дет метъл ритми в бавно темпо се е наложила като стандарт в съвременния дуум метъл, но настроението им е много по-скръбно и обречено от красивата меланхолия на Daylight Dies и Novembers Doom.

Sorrows Path и “Doom Philosophy” може да не допаднат на всеки, но сериозните фенове на дуума ще оценят този албум. 11-те песни могат да се похвалят с доста неща - като дълго, но не отегчително времетраене, добре развити идеи и артистичност. Гърците се взимат на сериозно и са отдадени на музиката си, което обяснява защо тя е убедителна и стойностна, въпреки скромната продукция и цялостната липса на бруталност.