Човешкото тяло е просто обвивка. То може да е храм, а може и да е просто един органичен съд, пренасящ душа, готова да умре. Това е концепцията зад името на норвежкия квинтет – със силен акцент върху аза и цялата многоликост на човешката личност. Един дълбок и мрачен портрет на смъртния разум като пантеон на всевъзможни мисли, стремежи и състояния на духа. Или може би една смела метафора за бога във всеки човек. Твърде шикозно ли ви се струва за авангарден блек? Всъщност Pantheon I са отърсили всяка следа за излишна претенциозност, като така нито се губят сами в идеите си, нито ги обрисуват с досадно настървение и патос. Това всъщност важи в още по-голяма степен и за музиката на групата, която не приема авангардността си за самоцел. Някои биха го нарекли досадна умереност или липса на творческо настървение, но Pantheon I просто не са от групите, които се стремят да ви впечатлят на всяка цена. Те няма да ви атакуват с хаотичност, нито ще ви залеят с вълни от изкривена мелодичност. Норвежците не шокират, те музицират съвсем естествено. Всъщност, “The Wanderer and His Shadow” би могъл да бъде наречен съвсем прозаичен в своята вглъбеност, тъй като целенасочено бяга от помпозността на своя поджанр. Вместо това той един личен, почти Сартрски опит за обрисуване на една сюрреалистична визия. Погледът ви почти сигурно се е спрял на невероятната обложка, дело отново на Kjell Age Meland. Тя сякаш прави ревюто ми излишно, тъй като практически описва самия албум в стряскаща пълнота. Но ако се опитам да бъда излишно голословен, “The Wanderer and His Shadow” предопределя посоката за развитие на бандата, както подобава на всеки втори албум. Pantheon I го раздават подчертано по-арт в сравнение с дебютния си опит “Atrocity Divine”. По-малко унищожителни и по-топли (тук може би е моментът да употребя думата “жежки”) от преди, групата е кривнала встрани от черния път на родната си екстремна сцена. Немалка роля за това е изиграла ключовата смяна на барабанист – новодошлият Dan Theobald е идеалният избор за подобна прогресивна крачка. Блъскащ с похвална доза озлобление на нужните места, той залага на по-разчупено свирене, като технично вдига нивото на албума с няколко степени, за сметка обаче на по-олдскуул, брулещото усещане от предната тава.
“Origin of Sin” е леко шизофреничният старт на албума, дебел и труден за сдъвкване, може би твърде предизвикателен за начало. Следва заглавнaтa песен, значително по-праволинейнa и завладяващa. Тук е времето за откриващ Satyricon-ски риф, напълно като в доброто старо време на първичен, щурмов блек. Безупречно изпълнение на прекрасно парче, това за мен обаче не е силата на Pantheon I – колкото и добре да се справят с малко по-стандартните композиции, групата очевидно е хвърлила предостатъчно усилия, за да си създаде лесно разпознаваем личен стил, и точно на това трябва да се акцентира. Най-общо звученето на Pantheon I може да се окачестви като смесица между Tulus, Enslaved и Solefald. Има я първичната необремененост на ортодоксалния блек в “Chaos Incarnate”, срещаме и клаустрофобичната интензивност на по-модерния такъв в “Cyanide Storm”. Хомогонен и плавен обаче е албумът на норвежците, а е забележително да изработиш с такава яснота единна коцепция за звученето на авангардна творба. Парчетата пасват гладко едно към друго, повечето имат изненадващ край или стоят незавършени, просто за да подемат следващото. Резачката “Where Angels Burn” е избрана съвсем закономерно за първи клип към албума, това е едно от най-силните и наситени с чувсво парчета от тавата. Споменах Solefald преди малко, и неслучайно. Забелязваме в “Coming to an End” тъй познатия чист и треперещ глас на бащицата Lazare, както и съпътстващите го хорове, емблематични за великото дуо от години. Песента звучи като извадена от недалечната Исландска сага на Solefald, а в такива случаи по-подходяща дума от “приемственост” не ми хрумва. Към цялата тази прекрасна обстановка се добавя и задължителният елемент на обреченест в лицето на челистката Live Kostol, която придава необходимата доза епичност, особено в по-дългите композиции като “My Curse”. Стилно.
И ако не бяха настоятелните напомняния от страна на Andre Kvebek, че те всъщност не правят блек метъл, бих си позволил да кажа, че “The Wanderer and His Shadow” е един от най-най-съкрушително важните блек албуми за годината. И със сигурност най-успешният експеримент в областта.
