2014-а. Годината, в която Украйна започна да се разяжда отвътре. Годината, в която старото правителство се върна на власт. Годината, в която Моника Белучи гордо се обяви за новата мацка на Джеймс Бонд, когато вече спокойно можеше да му е леля, а Tahliah Barnett си го каза – или по-скоро изпя – директно: “When I trust you we can do it with the lights on”. 2014-а: годината, в която Thomas Gabriel Fischer тегли една майна на глобалното затопляне и отприщи “Black Snow”.
И така, ето ни и нас. 12 месеца и няколкостотин албума по-късно “Metal World” не само още е тук, но е готов да отправи един последен поглед назад, анализирайки най-стойностното от света на екстремната музика в класация, която обединява мнението на всеки един от титулярните му автори. Коя група ще пострада от това? Кое от тези заглавия въобще няма място тук? Кой е Албумът на годината? Тепърва ще разбираме…
25. Amaranthe - Massive Addictive
Още с първото завъртане на “Massive Addictive” става ясно колко удачен избор на заглавие са направили този път шведските пионери на модерния метъл. Amaranthe действително никога не са звучали толкова монолитно и същевременно завладяващо – в рамките на едва 40 минути те прекарват слушателя през водовъртеж от емоции и звуци, напълно сравним с изживяването на първокласен научнофантастичен филм. Перфектното допълване между гласовете на Elize Ryd, Jake E Berg и Henrik Englund върху фон от ударна рифовка и уместно вмъкната електроника е родило един съвременен шедьовър.
Чуй: Digital World
24. Delain – The Human Contradiction
С четвъртия си студиен албум Delain излизат от кръга на новобранците и застават гордо до групите, които определят облика на избрания от тях стил. Чувството за позитивизъм, струящ от музиката, контрастира със социалната критика, отправена от тандема Charlotte Wessels / Martijn Westerholt към съвременното общество (“Your Body Is a Battleground”, “Army of Dolls”). Въпреки някои прилики, Delain залагат на комбинация от ярки хитове и достъпна тематика – формула, която им печели достойно място в света на Within Temptation, Nightwish и Epica, използвайки стъпките им като трамплин към висшия ешелон на симфоничния метъл.
23. Arch Enemy - War Eternal
Като едни от най-изтъкнатите мелодет знаменосци, Arch Enemy винаги са съумявали да предложат ако не велики, то поне достатъчно качествени албуми. В десетия си такъв обаче те се сблъскват с най-сериозното предизвикателство в историята си – раздялата с фронтдамата-символ Angela Gossow – и го преодоляват триумфално. Тук Michael Amott и компания изстискват до последно своя композиторски и инструментален капацитет, а в резултат получаваме техния най-мелодичен, съсредоточен и техничарски труд до момента, белязан от зверските вокали на канадската сирена Alissa White-Gluz.
Чуй: No More Regrets
22. Godflesh – A World Lit Only by Fire
Изминаха 13 години, откакто Godflesh изпяха последния си химн и точно 25, откакто бирмингамското дуо – следвано от своята армия от машини за убиване – прочисти улиците с жажда за кръв и (музикална) революция. Кръстен на едноименния роман на историка Уилям Реймънд Манчестър за кошмара на средните векове, “A World Lit Only by Fire” стартира недвусмислено с песен, озаглавена “New Dark Ages”. От първия ѝ механичен бийт до последното ехо на пост-апокалиптичната “Forgive Our Fathers”, “AWLOBF” е индъстриъл-нойз-слъдж кошмар с едно предназначение – да те срине психически. И, о, да, той го постига.
Чуй: Towers of Emptiness
21. Eluveitie – Origins
След провала на двата си последни записа, Eluveitie имаха отчаяна нужда от албум, който да им върне трона на съвременния фолк метъл. “Origins” предлага точно това – с обновен състав и мироглед, швейцарците записват едни от най-грабващите си хитове. Песни като “The Call of the Mountains” поразяват с келтската си красота, а шведският мелодет привкус в “The Nameless” и “From Darkness” връща чувството за тежест и агресия. Дори да сте сред противниците на фолклорния метъл, симбиозата между батални химни и поднесени с главозамайваща доза музикантски талант древни предания ще ви накара да преразгледате идеите си.
Чуй: King
20. Animals As Leaders - The Joy Of Motion
Иновативната смес от електроника, джаз и налудничаво нискочестотен прогресив метъл на Animals As Leaders превърна триото в триумф на метъла за хора с отворено съзнание, както и в една от най-влиятелните банди за новото поколение музиканти. Тазгодишният им албум е най-доброто от нея. Върховно инструментално майсторство, невероятна динамика, изкъртващи мазилката рифове, и всичко това поднесено плавно, фино и без вокали! Кому са нужни глас и думи, когато Tosin Abasi и дружките му те хвърлят в такова космическо пътешествие?
Чуй: Ka$cade
19. Opeth - Pale Communion
С ръка на сърцето можем да кажем, че превърналите се в институция в прогресив метъла Opeth издадоха поредния си шедьовър. “Pale Communion” е очакваното завръщане към мелодичното и овладяно звучене след експериментаторския и може би прекалено трудносмилаем “Heritage”. Изпълнен с красиви мелодии, разчупени композиции и нежни вокали, “Pale Communion” е всичко, което сме свикнали да чуваме от тях. Макар без тежестта, изгубена още след “Watershed”, “Pale Communion” притежава всичко необходимо, за да бъде наречен пълнокръвен албум на Opeth.
18. Within Temptation – Hydra
Постепенното отдръпване на Within Temptation от някогашното им амплоа на симфо метъл доайени продължава с поредна стъпка в посока на един алтернативен поп/рок стил. Това навярно би било възприето като чиста проба ерес в изпълнение на която и да е друга група, но огромният композиторски талант на холандците успява да накара тази непривична комбинация да работи. В много отношения най-смелия им опит до момента, “Hydra” обединява познатото симфонично начало с редица експерименти и една нова за бандата динамика.
Чуй: Silver Moonlight
17. Revocation - Deathless
За съвременния метъл Revocation е това, което Metallica и Megadeth са представлявали, докато са били в разцвета на силите си. Възхитителна амбиция, смазващо технично и изобретателно свирене, последователно структурирани песни и безграничен потенциал. Слава на Рогатия, David Davidson и момчетата му знаят изключително добре кои са и защо са такива, затова едва ли някога ще изтърсят боклук като “Load” или “Risk”. А “Deathless” е поредният шедьовър, за който предстои да бъде надминат (с лека преднина) от следващия.
Чуй: Deathless
16. Unearth - Watchers Of Rule
Тази година Unearth - шайката от Масачузетс, станала нарицателно за метъла в метълкора - изнесе безкомпромисно показно за това какво представлява чистокръвния, високооборотен, брутален метъл. Освен това сбъдна клишето за “най-тежкия, но и най-мелодичния ни албум”, и в завоевателския си устрем стигна чак до милата ни родина, където свири пред 100 души така, сякаш го прави пред 100,000. Уважението, което всеки метъл запалянко трябва да изпитва към Unearth, не може да се мери в думи!
Чуй: The Swarm
15. Ancient Bards - A New Dawn Ending
С разделянето на таланта в Rhapsody на два лагера, тронът на италианския (а защо не и световния) пауър метъл внезапно се оказа вакантен. Третият студиен удар на Ancient Bards е повече от решителна заявка за окупирането му – с изключително хомогенно, високо технично и най-вече рядко емоционално звучене. Съчетанието между епични хорови партии, изобилие от оркестрации, виртуозни китарно-клавирни двубои и ритмови изненади е поднесено с умението на творци от класическата епоха, а когато добавим и феноменалния глас на Sara Squadrani, магията става неоспорима.
Чуй: A Greater Purpose
14. Morbus Chron – Sweven
От ъндърграунд сензацията, в която дебютният “Sleepers in the Rift” незабавно ги превърна, до едва надигащи се лидери на съвременния дет метъл – заедно с американския им отговор Horrendous – сега шведският квартет Morbus Chron е малко по-различно чудовище. Рожба на една забележителна метаморфоза, “Sweven” изоставя всичко примитивно, за да пренесе мъртвешката атмосфера на предшественика си обратно в 70-те, с песни, чиито рифове витаят вътре в тях, вместо да се блъскат в лицето ти. Отчасти прог, отчасти рокендрол, но категорично дет, “Sweven” е угнетяващо видение от отвъдното.
Чуй: Towards a Dark Sky
13. Tombs – Savage Gold
След скромните седем години история, една от най-значимите банди в съвременния екстремен метъл – Tombs – отново не ни разочарова. Три години след хипнотизиращата смесица от пост-метъл, слъдж и още куп жанрове – някак хаотичния, но безупречен откъм идеи “Path of Totality” – днес Tombs звучат категорични и безкомпромисни със “Savage Gold”, в който решават да заложат на безчувствена бруталност и агресия. Разбира се, не липсва и тежката емоционална атмосфера, която прави албума завършен. Отговаряйки на заглавието си, “Savage Gold” е както дивашки, така и “златен” запис за Tombs.
Чуй: Edge of Darkness
12. Agalloch –The Serpent & the Sphere
Още откакто Agalloch изпълзяха на повърхността от родния си Портланд, обгърнати в мистерия и готови да нарушат всяко рационално правило в екстремната музика, няма никакво съмнение, че тези четиримата обитават една тайнствена, непонятна за повечето от нас територия (от звук). Четири години след големия им пробив “Marrow of the Spirit” и общо осем, откакто реализираха шедьовъра “Ashes Against the Grain”, “The Serpent & the Sphere” е още един безгрешен албум - поредната им изключителна амалгама от ембиънт-фолк-блек метъл и атмосферичен дуум, поставена върху богато находище от метален пост-пънк, която понася въображението далеч отвъд пределите на познатото.
Чуй: Dark Matter Gods
11. Sólstafir – Ótta
Три години след върховия миг в кариерата си – несравнимия “Svartir Sandar” – исландците Sólstafir се завърнаха, окрилени от повея на сковаващия северен вятър, за да ни потопят обратно в мъглите на ледената си приказка. Опустошавайки душата с непоносимата сила и дълбокия студ на емоцията си, “Ótta” – подобно на предшественика си – е ненадминат и величествен. Спиращ дъха и пропит с меланхолия, албумът е както неописуемо красив, така и болезнено истински. С “Ótta” Sólstafir правят поредната правилна стъпка напред, разширявайки творческите си граници отвъд всички възприятия.
Чуй: Lágnætti
10. At The Gates - At War With Reality
Главните “виновници” за всичко, що е мелодия в съвременния метъл, най-после се завърнаха, но не за да ни кажат “сбогом”, или за да се напечелят от някакъв скалъпен реюниън. Целта им е била просто да продължат започнатото, което и направиха - брилянтно. Благодарение на този автентичен, честен и учудващо неомаскарен по който и да е от десетките възможни начини албум, сега At The Gates са със статута на живи легенди. И ти го чу, нали? Убийствено добър е. Всяка следваща песен е като стъпало към върха на обелиска, откъдето шведите гледат отвисоко над империята, която наследниците им построиха върху положените от тях основи. Епично, нали? Тук няма никакво място за превземки. At The Gates наистина е толкова специална група и никоя друга не може да ти даде същото. Много други се опитаха и стигнаха далеч, но онази черна магия не може да се получи без кръвта на Lindberg, Björler, Björler, Larsson и Erlandsson.
Чуй: The Book Of Sand (The Abomination)
9. Pallbearer - Foundations of Burden
Колегите от Decibel неслучайно нарекоха Pallbearer “следващото голямо нещо в дуум метъла”. Наистина толкова концентриран, съвършен в своята чистота звук не се бе появявал поне от последния Candlemass насам. Но за разлика от строго традиционния, епичен изказ на шведските учители и каноничните постановки на старите законодатели Black Sabbath, американският квартет си позволява да разшири границите на жанра със смели, почти прогресив похвати. При внимателно вслушване петте песни разкриват комплексно музициране, в което цели серии от пленителни мотиви преливат неусетно помежду си, а от наслагването им се издига нещо оригинално и красиво. Самовглъбен и по философски интелигентен, “Foundations of Burden” има всички качества да превърне създателите си в институция.
Чуй: Worlds Apart
8. The Unguided – Fragile Immortality
“Кои бяха Sonic Syndicate?” е въпрос, който си задаваме още с откриващите акорди на “Inception”. Ядрото, което превърна SS в кръстители на модерния метъл, продължава да командва парада от олтара на новия си, отворен за всички храм. С Richard Sjunnesson начело, The Unguided издигат мост до някога иновативния саунд на своите сънародници, надминавайки ги стократно във всяко отношение и изграждайки идентичност, която ще разпознаете от километри. Докато братята им (и сестра) по оръжие от Amaranthe чупят класации с опасно комерсиална смесица между поп и рок, The Unguided отстояват позицията си с арсенала, извоювал им статут на сензация: остри като бръснач рифове, пристрастяващи мелодии, удрящи в десятката дуети и онзи хъс, характерен за новооснована банда, устремена към върха. Резултатът е безсмъртие, което, напук на заглавието на албума, е безусловно гарантирано.
Чуй: Inception
7. Sanctuary – The Year the Sun Died
Най-дългоочакваният реюниън за 2014-а година след този на At the Gates има решителна роля за преразпределението на фенската база на Warrel Dane и компания. Албумът-феникс на американския квинтет категорично отказва да играе по правилата на фанатиците на класическия звук на Sanctuary в полза на тези, които дават мило и драго за поне още един опус на Nevermore. Отсъствието на Jeff Loomis е компенсирано от чувство за композиторска освободеност и експерименталност. Без да показват с нищо, че не са свирили заедно от четвърт век, музикантите записват Алфата и Омегата на мрачния прогресив. Комбинацията от призрачните партии на Dane с китарите на Lenny Rutledge и Brad Hull сама по себе си е свидетелство за качество, което няма да откриете в който и да е друг албум. Или поне до наследника на “The Year the Sun Died”.
6. Cannibal Corpse - A Skeletal Domain
Стане ли дума за дет метъл, никой не може да се опре на Cannibal Corpse. Съжалявам, г-н Speckmann, г-н Tardy, г-н Vincent и прочее доайени на касапските науки! Просто бруталните царе от Флорида са съвършената дет метъл машина и всеки следващ албум, издаван на две години по график, само засилва превъзходството им. “A Skeletal Domain” представя най-доброто от всички ери на Cannibal Corpse, поднесено с безупречен звук и задължителната убийствена обложка. Рефрен като “Fire up the chainsaw, cut their fuckin’ heads off!” може да звучи супер наивно, но когато исполинът Corpsegrinder го изреве изпод завесата си от коса, това не е някаква си сцена от хорър филм, а заповед за теб.
Чуй: Kill Or Become
5. Threshold – For the Journey
Въпреки че все още тънат незаслужено в сянката на титаничните си колеги от Dream Theater, Queensrÿche, Opeth и др., Threshold оставят знака си върху сцената по свой собствен начин – с умопомрачителни хармонии, композиторски размах, брилянтни вокали на Damian Wilson и едни от най-красивите мелодии в жанра за последните няколко години. “For the Journey” съдържа всичко, необходимо за еволюцията на истински добрия албум в модерен шедьовър на прогресив метъла и рока. Threshold остават верни на себе си, осигурявайки на феновете еднопосочен билет към някой по-хубав, провокативен и изключително музикантски свят. Новата кулминация в дискографията на британците е факт, който ще зарадва както любителите на по-старото им творчество, така и слушателите, които тепърва се сблъскват с магията, наречена Threshold.
Чуй: Autumn Red
4. Devin Townsend – Z²
Човекът-група Devin Townsend – колкото откачен, толкова и гениален – отново ни изстрелва в своя собствен музикален космос с дългоочакваното продължение на “Ziltoid the Omniscient” – “ Z²”. Изключително разнообразният и виртуозен албум с двете си напълно различни една от друга части, “Sky Blue” и “Dark Matters”, се нарежда сред най-блестящите творения на канадеца, показвайки за пореден път умопомрачителната висота на класата му. Галопиращ между най-различни стилове и настроения, “ Z²” е поредното свидетелство за безграничния талант на китарния титан, напомняйки ни, че не бива да се оставяме да бъдем заблудени от шеговитата му маска, зад която всъщност се крие нещо далеч по-сериозно. Ако между лудостта и гениалността съществува някаква връзка, то тя би могла да се опише само с две думи – Devin Townsend.
Чуй: Deathray
3. Mastodon – Once More ‘round the Sun
На фона на досегашните им – смеем ли да го кажем? – огромни постижения и с точно това заглавие, Mastodon лесно можеха да прихванат от синдрома на Икар, падайки толкова отвисоко, че щеше да ти бъде почти невъзможно да мислиш за тях като за същата група, която сътвори “Leviathan” и “Crack the Skye”. За щастие “Once More ‘round the Sun” поема точно оттам, където свърши “The Hunter”, успявайки да завърши започнатото от неговия предшественик в елегантен, но и достатъчно твърд стил. С Brann Dailor в ролята на изявения лидер, който никога не са имали, днес Mastodon са пълноценна рокендрол банда в разцвета на силите си. И когато неофициалният пети член Scott Kelly закрива “Diamond in the Witch House”, ревейки “And we will shatter you” отново и отново, знаеш, че тук те въобще не се ебават. Phil Collins трябва да се гордее с тях.
Чуй: Halloween
2. Triptykon - Melana Chasmata
С “Melana Chasmata” Tom G. Warrior не просто продължава стремглавото си спускане в онези тайнствени дълбини, обитавани от най-нечестивите и кошмарни рожби на човешкото въображение. Нещо повече – той поднася един смазващ, завършен манифест на творческата си мощ, съчетаващ утвърдената фраза от досегашния му път с обещанието за нови, неподозирани откровения. Тук потресаващо тежки рифове раздират платно от неортодоксални ритми, ритуалистични хармонии и безбожна лирика, пропита от болка и мрак. Многопластов, разнолик и същевременно стряскащо директен във внушенията си, вторият опус на Triptykon е колкото прозорец към сложната душевност на швейцарския гений, толкова и крайъгълен камък за развитието на екстремния метъл за години напред.
Чуй: Black Snow
1. Behemoth – The Satanist
За човек, който не е живял в информационно затъмнение или пък случайно не е решил да си зарови главата в задника, това не би трябвало да е изненада. Когато Adam “Nergal” Darski бе диагностициран с левкемия през август 2010-а година, не само бъдещето на неговата група изглеждаше неясно, но надвисналата тежест на въпроса колко време му остава (в света на живите) беше от единствено значение. А сега, когато той се завърна оздравял, по-мъдър и по-жив от всякога, и поведе Behemoth към реализирането на най-големия албум в цялото им 20-годишно творчество – впрочем албум, оплискан в собствената му кръв – неговото място е едно. На върха.
“The Satanist” е запис, създаден от индивидуалисти за индивидуалисти. От смазващата, древна, почти митична мощ на откриващия “Blow Your Trumpets Gabriel” риф до умопомрачителната епика “O Father O Satan O Sun!” – техния “Kashmir”, техния най-интимен досег с вечността – това е един безмерен монумент на силата на отделната личност. На силата, способна да пребори всичко, включително смъртта. Така, както го направи Nergal. “The Satanist” не е албум на годината, просто защото липсват други претенденти. Той идва с по-висша цел – да разруши установеното статукво, да наложи своите правила.
Докато плавно отстъпват от организираната агресия на “Evangelion” и подклажданото от бластбийтове безумие на “Demigod”, Behemoth най-после вкарват достатъчно кислород в музиката си. В много от тези песни – “Messe Noire”, “Ben Sahar”, “In the Absence ov Light” – водещият елемент е атмосферата; особено в среднотемповите си композиции “The Satanist” е неумолим, позволявайки на групата да прави каквото си поиска, както си поиска, без видим риск от грешен ход. Като например да вкара саксофон, дошъл от дълбините на вманиачена морфинова халюцинация. А това се случва в песен, която е всичко друго, но не и среднотемпова.
Behemoth достигат връхната точка в своята кариера, навлизайки в такъв етап, какъвто по-скоро би ги отпратил към лагера на ветераните в екстремната музика. Но не, “The Satanist” е едва началото. Всичко в него – композиция, аранжименти, продукция; всеки риф, всяко соло, всеки барабанен тътен – е направено така интензивно, сякаш от това зависи живота на групата. И знаеш ли какво? Животът им действително зависеше от “The Satanist”.
