Колкото и да е елементарно, винаги съм делил творците в съвременната (а и не само) музикална сцена на два типа. Болшинството са последователи, настанили се удобно в своята малка стилова ниша, които, прегърнали любимия си стереотип, го експлоатират до последно. Те предпочитат да крачат полека в равните коловози, прокарани от великаните преди тях и утъпкани от безчет други големи и малки имена. Наред с това, една значително по-оскъдна бройка има смелостта да създаде нещо извън добре познатите клишета, винаги с риска от комерсиален провал и забвение. В случая ще си говорим за една група от втория тип. Сър Артър Конан Дойл беше казал, че посредствеността познава само себе си, но талантът моментално различава гения. Момчетата от Elvenking може да не са гениални, но поне се учиха от най-добрите в жанра и на тази база създадоха нещо свое и до голяма степен уникално.

Трудно е всеки албум да е шедьовър, още повече, ако се стремиш да запазиш една константна творческа визия. Е, респект за младите италианци - създали са нещо, което, колкото и различно да е от предходните издания, въобще не им отстъпва по класа. Силното фолклорно влияние, което доминираше миналите албуми, тук е сведено едва до служещи за украса орнаменти на отделни места. В този ред на мисли, Elvenking вече трудно могат да бъдат наречени автентична фолк пауър банда. Макар да е видно, че не са забравили корените си, идейната метаморфоза ги е превърнала в доста агресивен дарк пауър метъл състав. Дали са усетили изчерпване на старото звучене, или просто са решили да изследват непознати територии, не е толкова важно, защото нововъведенията са твърде интересни и отлично смесени с вече познатите постановки. Веднага се забелязва една специфична насеченост в китарните партии и ритъм секцията, по-характерна за модерните мелодет шайки. Петимата не навлизат в пределите на въпросния жанр, но опитът да разчупят свиренето си с нови похвати е повече от успешен. Същевременно са намерили доста оригинални приложения на цигулката, която на моменти поема и част от основните мелодии ведно с вълшебната китара на Aydan. Изброеното дотук навярно звучи интригуващо, но най-голямото достойнство на албума и основен извор на възхищение за мен са някои качествени подобрения в пеенето на Damnagoras, които трудно биха убегнали от слуха на запознатите с бандата. Удивително силни, майсторски харш изпълнения разнообразяват вокалните партии и в комбинация с по-стегнатото и тежко инструментално присъствие изграждат мрачната, но и странно увличаща атмосфера на записа.

Наред с всичко останало, “The Scythe” е и първият концептуален албум на Elvenking, макар и казано в един малко по-широк смисъл. Наистина, тук няма фиксиран протагонист и разгърната фабула; тавата по-скоро е вдъхновена от някои средновековни предания и произведения на изкуството, обединени от представата за смъртта и обаянието, което мистичността й носи. Впечатлението се затвърждава от липсата на особена приемственост между парчетата – както на музикално, така и на лирическо ниво. Обединително звено се явяват най-вече късчетата поезия, разпръснати из песните. Не мога да избягам от мисълта, че мото на албума е тъкмо повторената на няколко места поучителна фраза “Death is a saviour, life is a whore”...

Излишно е да се заплесваме в сравнения с отдавна станалия култов “Heathenreel” и наследниците му. Важното е, че елфическите крале тук и сега ни поднасят един искрен, изпипан, пропит с емоция опус. Поне аз не мога да искам повече.