Всеки път, когато се появи пукнатина в пространствено-времевия континуум, ъндърграунд скитникът Shogot ще подбира най-апетитните издания и събития от света на метъла, за да ги огледа отвътре - с научна или чисто любителска цел. Докато кръвта още не се е съсирила...

Е… Това беше. За огромна моя радост 2014-а най-после си отива… Въпреки че, познавайки късмета си, най-вероятно в оставащите дни до 1-ви януари със сигурност ще се случи нещо ужасно. Не знам какво, но, ами, ще бъде ужасно. Може би прабаба ми ще ме подгони със сатър, или може би галактиката просто ще се срине. При всяко едно положение, ще бъде напълно достатъчно Devin Townsend да издаде поредния си четворен шестчасов албум (в осем версии), който по всяка вероятност ще представлява радио опера, разказваща за плюшени извънземни и всякакви подобни клоунади. А макар и отново да издържа максимум три песни (преди нервната ми система да избухне като бушон), това ще бъде, както вече казах, напълно достатъчно.

2014-а година беше ужасяваща във всеки един смисъл на думата. Това е, разбира се, ако приемем, че думата “ужасяващ” има повече от един смисъл.

Не, не искам да навлизам в подробности. Както забелязвам обаче, въпросният извод не важи само за моя милост. Във всеки случай през 2014-а нещо се обърка. Не знам какво е, но последствията бяха катастрофални. За щастие такива неща не само не биха могли да се отразят негативно на музиката (и всяка друга форма на изкуството), а дори напротив – обикновено става точно обратното.

Както вече си видял, “Metal World” направи първата в историята си колективна годишна класация, стремейки се да отрази изминалите 12 месеца по най-обективния възможен начин. Това тук обаче е “Дисекция” – мястото, където Shogot излива цялата си простотия абсолютно необезпокояван (и ще продължава да го прави). Така че сега е моментът да дадем пълна свобода на пристрастията си. В духа на най-големите фарсове – някой спомена “Грами” – днес ще връчвам награди. Което не е никак лесно. Особено когато нямаш представа какви са наградите. И след като го направя, ще продължа с още по-забавната част. И така, ежегодните награди на Shogot според различните категории отиват при…

Най-добра млада банда: Pallbearer

Числата говорят достатъчно красноречиво – Pallbearer завършиха в челната 10-ка на “Metal World”, както и на второ място в далеч по-съмнителната ми лична класация (но за това след малко). Ако разширим мащабите, това, което квартетът от Арканзас най-вече постигна, е, че толкова скоро след големия пробив на In Solitude, “Sister”, той се нареди до най-големите съвременни банди в метъла. Разглеждайки Pallbearer в рамките на конкретен жанр, “Foundations of Burden” е – категорично! - най-силният дуум метъл албум от “Dopethrone” на Electric Wizard насам. Това прави 14 години. Феновете плачат на концертите им. Техни песни звучат на погребални церемонии.

Най-добър дебют: The Oath – “The Oath”

Едноименният, първи и последен албум на интернационалния квартет The Oath – предвождан от чаровните каки Linnéa Olsson и Johanna Sadonis – е не просто перфектното попълнение в култовия каталог на Rise Above, но и един от най-автентичните метъл албуми в последно време; вряща и кипяща смес от сатанизиран прото-дуум и ранен NWOBHM, която ти дава директен адреналинов шут и те кара отново да изпиташ онова неповторимо усещане за вътрешна гордост… знаеш за какво говоря. Песни като “Night Child”, “Black Rainbow” и “Silver & Dust” са чисто и просто триумфални – апотеоз на нещо непреходно, на нещо вечно. Можем само да съжаляваме, че The Oath се разделиха толкова скоро.

Най-добра колаборация: Scott Walker + Sunn O))) – “Soused”

Следвайки колаборацията си с норвежките експериментатори Ulver, осъществена само няколко месеца по-рано, американското дроун дуо Sunn O))) обедини усилия с авангардния изпълнител Scott Walker – понастоящем на 71-годишна възраст –  успешно разширявайки стила и цялостната си концепция. Мрачен, поетичен и напълно непредсказуем, “Soused” е сред онези бутикови албуми, до които малцина имат удоволствието да се докоснат истински. За Sunn O))) това е добре дошла възможност да продължат развитието си в една нова, различна, вълнуваща посока. За Scott Walker – шанс да утвърди името си в съседна, понякога неособено гостоприемна галактика.

Най-добро завръщане: Godflesh – “A World Lit Only by Fire”

Съперничеството за тази така популярна напоследък “титла” беше повече от ожесточено. Реално се получи следното: “At War With Reality” не е “Surgical Steel”. Едноименният албум на EyeHateGod не е нито “Dopesick”, нито “Take as Needed For Pain” (въпреки че е адски близо, повярвай ми). Тук идва ред на “A World Lit Only by Fire”. 25 години след иконичния “Streetcleaner” никой и нищо не звучи като Godflesh. Това е звукът на Апокалипсиса.

Най-добра продукция: Behemoth – “The Satanist”

Говорейки за звук, десетият студиен албум на Behemoth е проектиран да отвори портите на Ада и да изсмуче душата ти през ушите. Веднъж завинаги! В ревюто си за “The Satanist” колегата ми от списание “Metal Hammer Bulgaria” Любомир Добрев – който от няколко месеца е познат на читателите на “Metal World” с псевдонима Horologist – го формулира най-точно: “The Satanist е от онези албуми-доказателства, че когато събереш надъхана група с правилния продуцент, шедьовърът сам се получава. Резултатът наистина е възхитителен. Никога досега екстремният метъл не е бил “опакован” толкова добре за дистрибуция към широките маси – при това, без да се нарушава целостта на съдържанието.”  

Най-добра обложка: Hans Rudolf Giger – “Mordor VII” (Triptykon – “Melana Chasmata”)

Създадена през 1975-а година и първоначално озаглавена “Mordor VII”, обложката на “Melana Chasmata” – вторият студиен, хм, шибан ад на Triptykon – е една от най-смущаващите, ужасяващи и откровено шокиращи във внушението си картини, използвани от някоя група… някога. Иронично, самият H. R. Giger се свързва с Thomas Gabriel Fischer, за да му предложи още една колаборация с Triptykon във втори пореден албум, следвайки онази в албум номер едно за 2010-а - “Eparistera Daimones”. За всеобща скръб Giger напусна света на живите на 12-и май 2014-а г. – по-малко от месец след издаването на “Melana Chasmata”. Поклон пред гения му! Почивай в мир.

Най-въздействащ текст на песен: Pallbearer – “Vanished” (“Foundations of Burden”)

Вдъхновението на Pallbearer винаги е било реалният живот и това в огромна степен обяснява леко философския тон на “Foundations of Burden”, който допълнително подсилва поезията на Brett Campbell. Всъщност, тук можеше да попадне всяка една от петте сюити на албума (или дори сърцераздирателната балада “Ashes”), но начинът, по който го закрива съкрушителната 12-минутна дуум епика “Vanished”, е забележителен: “Hands ever change the days / As monuments turn to rust / In the grasp of the infinite / All mountains crumble to dust / Arising from nothing / The short dance of existing / We’re always shifting / And always becoming.”

Най-добра балада: Pallbearer – “Ashes” (“Foundations of Burden”)

В рамките на нищожните три минути и 20 секунди – което действително не е нищо, отчитайки десетминутната щампа на “Foundations of Burden” – и ефектните си четири двустишия “Ashes” улавя гигантски емоционален спектър, оказвайки толкова силно въздействие върху подсъзнанието, че песента е влязла под кожата ти, още преди да си вникнал в нея. Ефирен мотив на електрическо пиано се слива с покъртителните вокали на Brett Campbell в една балада за тленността, която не само те кара да проумееш, че нищо не е вечно, но и те подтиква да се примириш с това. Което, разбира се, не е никак лесно.

Най-добър видеоклип: Behemoth – “Blow Your Trumpets Gabriel”

Това нещо се възползва от всяка удобна възможност за визуална манипулация, за да се докопа до най-неопетнените кътчета на душата ти. После ги обругава с кръв и светотатство. Психологически терор от най-висока класа.

Най-добър лейбъл: Profound Lore Records

Канадският лейбъл на Chris Bruni отново се отчете с три от най-важните албуми за 2014-а година – невероятните “Foundations of Burden”, “The Serpent & the Sphere” и “The Old Believer” на Pallbearer, Agalloch и The Atlas Moth съответно. В годината на първия си юбилей, основаният през 2004-та Profound Lore е водещо име с уникална, пъстра палитра от стилове и групи толкова различни, колкото и близки помежду си – Altar Of Plagues, Cobalt, Krallice, Portal, YOB, Leviathan. Само чакай да отприщят новите си кошмари догодина!

Най-процъфтяващ жанр: дуум метъл

Шегуваш ли се? Годината на големия дуум ренесанс! Смазаха ни отвсякъде.

Най-добра българска група: Smallman

Нали знаеш, всеки ще ти каже, че Smallman е не просто яка банда – те правят нещо, което определено е (айде бе?!) на световно ниво. Мен ме кефи. Обаче има един интересен момент. Веднъж спорих с близък познат – той самият бидейки разкошен музикален журналист от приятелска медия / фензин – сещаш се, стоунър пичага с голяма брада. Братя сме по линия на Clutch – друга тема. Та моят човек сподели разпалено, че за него това непрестанно сравнение с Tool, което поради някаква причина се е превърнало в масово явление напоследък, е ужасно дразнещо, досадно и, а бе, тъпо. Бърка му в гъза едва ли не. Може би защото и аз самият съм член на стоунър братството, не помня точната дата. Помня обаче, че на същата тази дата колегата организираше меко казано забележителния съвместен концерт на – по реда на излизане - Center, Vrani Volosa и нашите герои тук. Съответно Smallman убиха. Както впрочем правят и в новия си албум, изпипания почти до съвършенство “Envision”. Но никой никога няма да успее да ме разубеди, че това си е чисто и просто Tool с малко народна музика за цвят. Фактът, че Smallman са с едни гърди пред всички останали в българската сцена от гледна точка на професионализъм и перфектно изчистена концепция за звук, в никакъв случай не означава, че са изградили своя музикална идентичност. Наречи ме повърхностен, но това е положението.

Най-добър концерт: Aerosmith, 17. 05. 2014, стадион “Локомотив”

Шумно, емоционално, по олдскуул секси. Днес концертът на Aerosmith е само един сладко-горчив спомен за времена, когато мечтите всъщност имаха някакво значение.

Най-голямо разочарование: Anathema – “Distant Satellites”

Направиха ли Anathema първия слаб албум в цялото си многолико творчество?  Не. “Distant Satellites” оглавява черния списък поради простата причина, че той е първият албум на Anathema, който очевидно не предлага абсолютно нищо ново, а в кариера, белязана от един безспирен поход напред и нагоре, това си е почти пагубно. Може би трябваше да го кръстят “Weather Systems II”, но дори така – с истинското му име – разочарованието нямаше да бъде по-малко.

Личност на годината: Nergal (Behemoth)

Nergal буквално пребори смъртта, за да отприщи същински ад над всички ни и така се превърна в последната жива легенда на екстремната музика. По-мъдър, по-силен и по-уверен от всякога, лидерът на Behemoth поведе своята група към върха, за да се озове на 34-то място в “Билборд” и, разбира се, на първо в “Metal World”. Което трябва да има някакво значение, особено предвид факта откъде се връща.

Най-надценен албум: Machine Head – “Bloodstone & Diamonds”

Въпреки че напълно разбирам защо Machine Head са кралете (но не и убийците) на мейнстрийм метъла през последните (поне) седем години – а и в интерес на истината предпочитам това да продължава, ако е за сметка на поредния хомосексуален акт тип A7X – все още не мога да преглътна факта, че десетки, стотици други групи остават незабелязани в сянката им. Няколко Metallica-се-влюбиха-в-Maiden мелодии просто не вършат работа. Крайно време е светът да го проумее – Machine Head са последователи, а не лидери.

Уайлдкард: А макар и за себе си да откривам достатъчно конфликтни зони в нашата класация - #4 е тотален цирк, а според скромните ми възприятия #16 е уродлив символ на всичко грешно в метъла – тук се появява един доста специфичен случай. Към т.нар. “дайхардове” – абсолютно всеки автор на “Metal World” гласува за въпросния албум. Всеки, освен мен. За да бъдем честни, това не е първият път, когато групата-предшественик се завръща от мъртвите и звучи ужасно идентично с групата, която е родила. По-рано тази година новият Floor извлече достатъчно мелодия от Torche. Но тук нещата са скандални. Sanctuary, групата, в която изгря Warrel Dane (първоначално имитирайки Rob Halford), отлагаше албума на завръщането си цяла вечност… само за да издаде новия албум на Nevermore. Естествено, че веднъж или два пъти “The Year the Sun Died” неминуемо вика асоциации с 89-а. Но това далеч не е достатъчно. Отделно той е един от онези записи, които много бързо стигат до своята точка на насищане – почти всяка от десетте му песни се обляга на останалите; в хода на близо час структурата на това нещо почти не бива разчупена. Соло-куплет-соло-куплет-припев (за края на света) и т.н. В лирическо отношение на този етап Dane е изчерпан – би било адски симпатично да го чуеш в колаборация с Eric Adams и Joey DeMaio (моментално изскачат заглавия като “Kings of the Dying Age”, “Metal Torture Reborn”, “Warriors of the Final Day”). Защо всички трябва да умират? Остави хората да си живеят. И разкарай този албум от погледа ми!

Най-добър не-метъл албум: Swans – “To Be Kind”

Следвайки гигантския двучасов разрушител на съзнания “The Seer”, “To Be Kind” е (с две минути по-дълъг) още едно абстрактно произведение на изкуството – плод на безграничното въображение на гения Michael Gira, чиито откровения спокойно биха погълнали здравия ти разсъдък. Както обикновено – все пак тук си говорим за албум на Swans – можеш да го чуеш сто пъти и “To Be Kind” отново няма да ти е разкрил дори малка част от онова, което се крие под повърхността му. “To Be Kind” не е музика, а пътешествие. Албумът на годината. Единствен по рода си.

Уайлдкард: “LP1”, дебютният експериментален поп шедьовър на FKA Twigs, е един от онези твърде редки случаи, когато комерсиалната музика действително решава да изплюе нещо стойностно, ей така – за разнообразие. Песни като “Pendulum”, “Lights On”, “Video Girl” и звездният хит на албума “Two Weeks” са всичко друго, но не и конвенционални, възползвайки се от всяка удобна възможност да излязат извън рамките на познатото с тежка алтърнатив атмосфера и осезаеми трип-хоп влияния. Любовната лирика на англичанката е раздирана от болка и разочарование, което перфектно допълва “LP1” и го превръща в един от най-емоционалните, въздействащи албуми на 2014-а.

Най-очакван/и албум/и за 2015-а г.: Faith No More – TBA / Tool – TBA

“Motherfucker”, първата нова песен на Faith No More от “Album of the Year” и общо 17 години насам, е пълна лудница – мрачна, смущаваща, заплашителна, неустоима. И свършва без време, точно когато си жаден за още и още… и още. Докато кошмарното качество на лайв изпълнението на “Matador” не ни позволява да разберем какво точно се случва в самата песен, “Superhero (Leader of Men)” е още един индикатор, че след толкова реюниъни, раздели и нови реюниъни Mike Patton, Billy Gould и тяхната глутница са на път да направят втория си пореден, ъм… Албум на годината?

Tool, от своя страна, не са издавали нищо ново от осем години насам, но съвсем скорошна снимка в Instagram подсказва, че тези извънземни все пак си прекарват великолепно… в студиото. Ако въобще има нещо общо между тези две групи – извън факта, че са два недостижими колоса – то навярно се крие във факта, че с последните си албуми, респективно “Album of the Year” и “10 000 Days”, и двете се концентрираха върху това какво и кои са всъщност, работейки главно върху своята идентичност, вместо да продължат в посока любимите си космически експерименти. Сега обаче няма абсолютно никакъв шанс да предвидиш накъде ще поемат.

И, за да завършим подобаващо, ето го и него - личният ми субективен топ 50 за 2014 г. Поднасям искрени извинения на господата Devin Townsend и Mikael Åkerfeldt – този път нямаше място за вас. Дори в толкова дълъг списък. Не ви искам радио оперите, не ви искам Purple-ите, нито Rainbow-овете, нито Camel-ите. Всъщност, бих взел един “Camel”, но нека бъде жълт.

Нямаше място и за много от големите фаворити на повечето ми нормални колеги: Primordial, Vader, Septicflesh. Но тук всякакви обяснения са излишни. Майната им (на обясненията)! Само ще вметна, че проявих достатъчно съвест да се абстрахирам и от част от персоналните ми слабости като Cynic или Alcest. Е, не беше кой знае каква жертва – те и без друго не са за тук.

Както и да е. Докато някои от нас се опитват да се откажат от това, моментът да се напиеш безскрупулно наближава. Направи го като за последно. Защото е време за ново начало. Ще се видим през 2015-а.

Топ 50: най-доброто в метъла за 2014-а г.:

1. Triptykon – “Melana Chasmata”
2. Pallbearer – “Foundations of Burden”
3. Godflesh – “A World Lit Only by Fire”
4. Behemoth – “The Satanist”
5. Sólstafir – “Ótta”
6. Mastodon – “Once More ‘round the Sun”
7. YOB – “Clearing the Path to Ascend”
8. Tombs – “Savage Gold”
9. The Atlas Moth – “The Old Believer”
10. Agalloch – “The Serpent & the Sphere”
11. Horrendous – “Ecdysis”
12. Today Is the Day – “Animal Mother”
13. Gridlink – “Longhenna”
14. Wreck & Reference – “Want”
15. At The Gates – “At War With Reality”
16. Morbus Chron – “Sweven”
17. Cretin – “Stranger”
18. Panopticon – “Roads to the North”
19. The Oath – “The Oath”
20. Thou – “Heathen”
21. The Wounded Kinds – “Consolamentum”
22. Nero Di Marte – “Derivae”
23. Mayhem – “Esoteric Warfare”
24. Ides of Gemini – “Old World, New Wave”
25. EyeHateGod – “EyeHateGod”
26. Giant Squid – “Minoans”
27. Myrkyr – “Myrkyr”
28. Hark – “Crystalline”
29. Krieg – “Transient”
30. AC/DC – “Rock or Bust”
31. Goatwhore – “Constricting Rage of the Merciless”
32. Ringworm – “Hammer of the Witch”
33. Fucked Up – “Glass Boys”
34. Old Man Gloom – “The Ape of God”
35. Cannibal Corpse – “A Skeletal Domain”
36. Floor – “Oblation”
37. Revocation – “Deathless”
38. Dawnbringer – “Night of the Hammer”
39. Incantation – “Dirges of Elysium”
40. Judas Priest – “Redeemer of Souls”
41. Coffinworm – “IV.I.VIII.”
42. Decapitated – “Blood Mantra”
43. Iron Reagan – “Tyranny of Will”
44. Trap Them – “Blissfucker”
45. Avichi – “Catharsys Absolute”
46. Dimholt – “Liberation Funeral”
47. Psalm Zero – “The Drain”
48. Conan – “Blood Eagle”
49. Miasmal – “Cursed Redeemer”
50. Teitanblood – “Death”