Дойде време една от водещите формации в целокупната американска метъл сцена да остави в историята своя магнум опус - или поне самите Iced Earth биха искали да вярваме в това. Независимо от диаметрално противоположните мнения и оценки, които третата изцяло концептуална творба в историята на групата вече породи, едно е факт – тя бележи качествено нов етап в стиловото развитие на американците. Въпреки шлифовката и всички нововъведения, “The Glorious Burden” в същината си беше типичен Iced Earth запис – мощен, бърз, мачкащ. Не и “Framing Armageddon”. Тук рядко ще се случи да чуете бясно галопиращата, траш-повлияна рифовка на Jon Schaffer, както и познатите барабанни разстрели. Вместо тях музикантите ни предлагат един изключително мелодичен, разгърнат и разчупен албум, изграден предимно от среднотемпови песни. “Богатство” и “разнообразие” са особено ключови понятия, когато обсъждаме новата тава. Че Jon има неподозирани композиторски заложби, разбрахме още от “Gettysburg (1863)”, но въпросните се разкриват в пълен мащаб едва сега. Етно мотиви, епизодични женски вокали и дори клавирни партии украсяват песните, умело вплетени в тъканта им. Излишни са страховете, че това едва ли не е нова група с коренно различно звучене, но сега музиката е забележимо променена рифово, ритмово, структурно и прочие. За добро или лошо, е въпрос най-вече на предпочитания, но поне стремежът към развитие винаги е по-ценен от експлоатирането на една вече захабена, пък макар и успешна, формула.
Сякаш умишлено държана в плен през по-голямата част от албума, присъщата за бандата енергия получава своето дължимо проявление в епични до главозамайване резачки като “The Setian Massacre” и “Ten Thousand Strong” - поредното категорично доказателство, че тандемът Schaffer/Owens е способен на музикални чудеса. Епохалната “The Clouding”, съчетаваща в целостта си две привидно несъвместими жанрови начала, също свидетелства за изобилие от неразкрит потенциал, който тепърва ще чакаме да даде плодове. Най-малкото, не е шега работа да осъществиш толкова изящен преход между блусарски, Pink Floyd-вдъхновен рок и наелектризиращ химнов метъл в рамките на една деветминутна пиеса. “Order of the Rose” навява леки асоциации с Dio, а техничарската “The Domino Decree” бележи едно от най-впечатляващите изпълнения в досегашната кариера на Ripper. Всяко от парчетата е силно по свой начин, но записът е изпъстрен и с множество интерлюдии, които доста успешно подсилват ефекта от фабулата. А като стана дума за фабула, помните ли култовата закриваща трилогия от “Something Wicked This Way Comes”? Е, тук зловещите видения за трагедията на древната раса и внимателно аранжираната гибел на човечеството в отмъщение се разкриват в пълната си драматичност. Въобще, единението между звуково и лирическо внушение е изведено на високо ниво и създава убедителна атмосфера на разказа.
Обобщено накратко, “Framing Armageddon” не е от албумите, които биха те накарали да играеш на 21 с откъснатата си от бясно куфеене глава, но е смел, съдържателен, емоционален и изготвен с внимание към най-дребните детайли. Посланието на Iced Earth е съвсем недвусмислено: някогашният стил няма да бъде върнат, но новият крие изненади, които оправдават всеки риск. Разочарованите могат да си пуснат старите, безспорно легендарни записи, а останалите в тиха истерия ще чакаме завършека на историята в предстоящото зверство, озаглавено “Revelation Abomination”.
