"Give Me Your Soul... Please" - 12-ти студиен албум на King Diamond. Учудващо е как след такава солидна дискография, плюс девет албума с Mercyful Fate, той успява да прилага толкова свежи идеи. King Diamond е изградил неповторим облик на музиката си. Факт е също така, че това е трети пореден албум, който групата записва в неизменен състав, което е прецедент в историята им. Вероятно в този състав се сработват достатъчно добре и това дава още надежди за нов шедьовър след култовия “The Puppet Master”.

Албумът отново е концептуален и историята отново е ужасяваща, но кой албум на King Diamond не е такъв? Имаше множество слухове, че ще е продължение на историята от предната тава с кукления театър в Будапеща, но те се оказаха отчайващо неверни. Този път братче и сестриче след края на живота си са изправени пред страшния съд и се налага да се разделят, защото момчето се е самоубило и трябва да отиде в ада. Тъй като са силно привързани един към друг, момичето тръгва да търси за брат си друга душа, която е свободна от грехове.

Началото, както винаги, е кратка и зловеща интродукция. Още там се забелязва приятна изненада за почитателите на предния албум - Livia Zita отново участва. Нейният глас се вписа идеално в дует с Краля в “The Puppet Master”. Това беше и първата тава, в която той сподели с друг вокалните си партии. След интрото ни връхлита свежа и жизнерадостна песен – “Never Ending Hill” - доста енергично парче за откат, както е в повечето албуми. Странното в случая е, че е по-хеви ориентирано и липсва театралност. В “Is Anybody Here” вече започват злокобната атмосфера и тягостни усещания за обреченост. “Black Of Night” е малко по-бърза и с повече клавири. ”The Cellar” е по-мейдънска и същевременно напомня на едноименната песен от “House Of God” с ефирните китари и мелодичноста си. “Give Me Your Soul” според мен е потенциалният хит в албума. Притежава бързина, ритмичност и насеченост, от която да си разкърши човек врата от куфеене, и същевремнно запомнящ се мотив, който може да се тананика седмици след слушането. “Shapes Of Black” - едно от по-бавните парчета в албума, впечатлява с мрачното си внушение и фините клавирни пасажи. “Moving On” е лиричният завършек на историята – трогателна балада, подобно на “So Sad”, обилно напоена с ефирните вокали на Livia.

Китарните сола са едно от най-хубавите неща в албума - разгърнати във времето, без да пестят ноти и без излишни тонове. Andy LaRocque винаги е блестял с това, и то ненапразно. Matt Thompson е достоен заместник на Mikkey Dee и в този албум е още по-енергичен и разнообразен. С хирургическа прецизност успява да насмогне на честата смяна на ритъма и да препуска като стадо в пустинята. Mike Wead се е доказал с китарните си издевателства в Memento Mori и Abstrakt Algebra. Гласът на King Diamond е също така разнообразен, както в предната тава. Пак има доста ниски вокали, като и при тях си личи прогресиране във всеки следващ албум. Клавирите, които са дело на King Diamond и отчасти на Andy, отново са зашеметяващи – толкова обилни, колкото в предходния опус и съвсем на място. Продукцията е дело на Andy и Краля. Но като знаем, че Andy, освен тази група е продуцирал и имена като Evergrey и Einherjer, това не ни позволява да мислим за слабо място.

В заключение мога да кажа, че перфектно са си свършели работата, но това не е изненада – вече знаем, че е закон за тях да си изпипват нещата до съвършенство. "Give Me Your Soul... Please" е изпипан както от техническа, така и от емоционална гледна точка. През цялото време е изпълнен с напрежение, което държи до края. Емоциите в творбата са както нежни и сърцераздирателни, така и яростни и агресивни.