Когато преди близо година Arch Enemy “откраднаха” култовата фронтдама Alissa White-Gluz от състава на The Agonist, беше ясно, че и за двете групи предстоят сериозни промени. Но докато шведите стъпиха смело в неизследвана територия и се върнаха оттам с може би най-вдъхновената си творба изобщо, канадските претенденти залагат предимно на носталгично преследване на звука от златните си дни. В това, разбира се, няма нищо осъдително, но едва ли подобен подход е възможно най-достойният отговор на създалата се ситуация.
Без да е разочароващ в никой смисъл, “Eye of Providence” не предлага и нищо ново спрямо забележителните си предшественици. На пръв поглед получаваме същия високо музикантски мелодет с известни груув и метълкор примеси, но нещо в тази иначе оригинална комбинация се губи, и то не само във вокално отношение. Може би това, което най-много спъва албума, е странната за една (млада) метъл банда пресметливост – той е точно толкова разчупен и техничен, колкото е необходимо, за да изплува малко над средното равнище за сцената, но не се опитва да постави нови стандарти по начина, по който го правеше “Lullabies for the Dormant Mind” например. Същевременно новата вокалистка Vicky Psarakis просто не успява да бъде втора Alissa въпреки безспорния си талант и огромното старание, което влага в тази посока. А това е жалко; ако The Agonist бяха построили опуса си около нейните собствени качества, вместо да преследват някаква химера, резултатът вероятно щеше да е доста по-впечатляващ.
“Gates of Horn and Ivory” открива с познатия инструментален водовъртеж, над който се сблъскват апокалиптичен рев и кристално чисти арии с ефирно-замечтан характер – запазена марка на групата. Сред силно запомнящите се “Danse Macabre”, “I Endeavor” и “Disconnect Me” се промъкват по-безлични композиции като “Faceless Messenger” и “The Perfect Embodiment”, но внушението на записа остава порядъчно хомогенно през всичките му 59 минути. Атмосферичните напеви в “Perpetual Notion” са свежо попадение, намиращо продължение в баладичното изящество на “A Gentle Disease”, докато прогресарският аранжимент на “As Above So Below”, която би трябвало да е перлата на албума, поставя един по-скоро озадачаващ финал.
“Eye of Providence” на практика е един грамаден плакат, гласящ “можем да сме също толкова добри и без Alissa”. Така е, пичове, можете – бездруго едва ли някой е вярвал, че тъкмо тя е душата на бандата, а и Vicky е истинско откритие сама по себе си. Въпреки дефицита на амбиция, тук чуваме достатъчно убедителни аргументи в полза на тезата, че The Agonist все още имат потенциала да направят нещо значимо, а защо не и революционно. И също като преди, остава само да го поискат.
