Никога няма да мога да разбера напълно някои групи. Групи, които харесвам и дълбоко уважавам, дали своя принос за музикалното развитие на своя стил, но чиито продукции са в състояние да те объркат тотално... Дългоочакваният албум “Trinity” на Visions Of Atlantis постави доста въпроси както пред мен, така и, сигурна съм, пред останалите фенове на групата. Далеч не става дума за промяна в стила на австрийците, които както винаги се придържат към симфоничния метъл. Сигурно този негативизъм се дължи на факта, че след паметния им дебют от 2002-ра година с “Eternal Endless Infinity” и може би лекото разочарование от недотам шлифования “Cast Away”, всички очаквахме нещо по-различно. Но какъв, в крайна сметка, е резултатът? Честно казано, ако не знаех, че това са именно Visions of Atlantis, чувайки за първи път “Trinity”, бих се зачудила дали Nightwish не са подранили с предстоящия си албум. Няма как да не се забележи сходството в звученето на двете групи, но от друга страна е всеизвестен факт, че Visions Of Atlantis винаги са се влияели от финландските икони на симфоничната метъл сцена. Лошото е, че приликата този път е съвсем целенасочена, бандата се е отдалечила от вълшебното си звучене от времето на “Eternal Endless Infinity” и като че ли е започнала да се превръща в поредната група, страдаща от липса на свежи идеи и подражаваща на световноизвестно име, в случая - това на Nightwish. Инструменталите може да са изпълнени с голям професионализъм, вокалите – също, но това не променя суровата реалност, буквално избождаща очите ни чрез “Trinity”: не стига, че сегашните им опити за достигане нивото на групи от ранга на Nightwish са направо смехотворни, но и са започнали бавно, но сигурно да губят положителните си качества.

Странното е, че именно песните с най-Nightwish-овско звучене останаха за мен най-забележителната част, поднесена от албума. “At The Back Of Beyond”, въвеждащото парче, е енергична песен в стила на финландците... Ако изобщо имам любима песен от “Trinity”, това е именно тази. И тук, както и по-нататък в цялата тава, се забелязват усилията на Melissa и Mario, имитиращи гласовете на Tarja и Marco. Същото е положението в “The Secret” и “Passing Dead End”; да не говорим, че началните симфонични акорди на последната могат съвсем спокойно да бъдат сметнати за дело на Nightwish. Впоследствие атмосферата се пречупва, но само за малко, за съжаление, чрез по-бавната “The Poem”, почти изцяло изпълнена от Mario, и слава богу, защото като че ли Melissa е “виновната” за драстичния спад на нивото... Дори и за краткото време, през което гласът й се чува по-ясно, гореспоменатата имитация на Tarja ме подразни изключително много, да не говорим, че австрийката се опитва да имитира дори извивките и преходите между октавите, присъщи на по-опитната Turunen. Нищо ново в “Nothing Left”, с изключение може би единствено на по-осезаемата красота на инструментала и прекрасното китарно соло, което прекъсва вокалните партии отвреме навреме. Имах най-искреното желание да изразя по-положително мнение за останалата част от албума, но музикални ‘творби’ от сорта на “Nothing Left”, “My Dark Side Home”, “Flow This Desert” “Through My Eyes” (като че ли препратка към “Planet Hell” на Nightwish) съвсем не ми дават подходящ повод да оправдая Visions Of Atlantis. И какво остава накрая? Три парчета, две от които напомнят звученето на групата от времето на “Cast Away”, и то благодарение на инструментала. “Wing-shaped Heart” и “Seven Seas” са красиви изпълнения, разкъсващи впилото се в албума като досадна пиявица еднообразие. Баладата “Return To You” е изпълнена изцяло от Melissa, чийто глас за първи път от много време насам ми напомни за качествата на тази иначе наистина талантлива певица - факт, който ясно личи чрез смяната на нежното й изпълнение, прекъсвано от оперните арии, звучащи по време на припева, всичко това на фона на един напълно ограничен клавирен инструментал, разкриващ цялата красота и мощ на гласовите й възможности. Искрено се надявам тази дама да се осъзнае и да разкрие въпросните възможности така, както го направи в “Eternal Endless Infinity” и “Cast Away”, а защо не и с още повече блясък и професионализъм?

Въпреки че оценката ми за албума далеч не е позитивна, държа да отбележа, че той сам по себе си не е лош. Не и от гледна точка на фенове на симфоничния метъл, които запълват времето до новата тава на Nightwish с подобна музика. Но все пак – нека бъдем оптимисти и да се надяваме, че музикантите от Австрия ще поемат друг курс, малко по-различен от затъване в блатото на имитацията и тъпченето на едно място, което открито демонстрират в третия си албум. Всъщност, като стана дума за Nightwish, спирам дотук! Стига ми това, че тяхното име доминира тотално в ревю, което седнах да пиша с идеята за Visions Of Atlantis; не бих искала да го повторя още десетки пъти... Не, че самото ревю не би могло да се отнася за тяхната музика.