След апокалипсисът, сполетял човечеството преди няколко години под кодовото наименование “Death Cult Armageddon”, малцината оцелели се изпокриха сред руините на пост-ядрената действителност с жалката надежда да съхранят това, което бе останало от примитивната им цивилизация. Напразно. Апостолите на разрухата се завръщат, за да довършат започнатото и да претворят света по свой образ и подобие в един нов строй, подчинен на тоталното безбожие...
Лирическите бълнувания настрана, има банди, за които човек знае, че няма как да го разочароват. Благодарение на непокорния си новаторски дух и музикантските си умения, шестимата обитатели на Мрачния замък открай време съумяват да са с крачка пред останалите в стила, който обособиха едва ли не сами. Още от “Spiritual Black Dimensions” насам Dimmu Borgir правят доста по-интелигентна, задълбочена и разнообразна музика от болшинството свои връстници, докато редица банди или затъват в блатото на плагиатството, или се превръщат в автопародии в стремежа си да бъдат колкото е възможно по-trve и kvlt. Наистина, Shagrath и компания не са за тези, които възприемат за квинтесенция на блек метъла съчетанието между нечленоразделен шум като от дълбините на преизподнята и дебилно поведение, намиращо израз в палежи, убийства и прочие. И това не е критика към олдскуул групите, сред които има немалко гениални образци, а по-скоро към някои фенове, поставящи си сами измислени и ненужни ограничения. С надменната увереност на законодатели Dimmu Borgir удрят поредна плесница на всички, обвиняващи ги в продажност и безидейност. В музикален и най-вече в текстови аспект групата все още се придържа към сърцевината на блека, но не се страхува да развива звученето си посредством нови влияния и изразни средства. В основата на композициите отново стоят характерните китарни изстъпления на Galder и Silenoz – технични, рифови, изчистени. Липсата на Пражката филхармония, която доминираше голяма част от предходния запис, тук почти не се чувства. Оркестрациите, този път изпълнени изцяло от Mustis на клавир, блестят с впечатляваща плътност и убедителност, макар да им е отредена по-скромна роля в композиционен план. За това, което чудовището Hellhammer върши зад барабаните, всякакви определения биха звучали кухо. Достатъчно е да се отбележи, че представянето му по нищо не отстъпва на зверствата, с които се разписа Nick Barker в двата предишни опуса. Суперлативи могат да се изреждат щедро, и то напълно заслужено, но нека преминем към същината...
“The Serpentine Offering” е за “In Sorte Diaboli” това, което беше “Progenies of the Great Apocalypse” за “Death Cult Armageddon” - чукът, стоварващ върху беззащитния слушател, за да опустоши възприятията му с бруталната непреклонност на термоядрен взрив. Мрачното оркестрално въведение съвсем очаквано се изражда в епична симфо-блек вакханалия, която предлага вече утвърдения контрапункт между демоничните изблици на Shagrath и обсебващите чисти напеви на ICS Vortex. Всъщност имаме може би най-вокално ориентирания запис в историята на Dimmu Borgir, в който Shagrath не пропуска за пореден път да докаже смазващото си превъзходство над легионите, крещящи в жанра. Опитите за поне частично свестяване от началния щурм са задушени още в зародиш от “The Chosen Legacy” – една по-разчупена, но не по-малко ударна композиция. Тук вече става ясно към какво се е стремил секстетът – да изкове мощна, агресивна и целенасочена творба, в която всеки един момент да е запомнящ се и зареден с внушение. Silenoz издига нова, концептуална апологетика на сатанизма, която проповядва възгледите му чрез преживяванията на фиктивния персонаж. Лутането из средновековната тъма продължава с “The Conspiracy Unfolds”, в чийто китарен изказ се откриват откъслечни влияния от класиците Satyricon. Относително кратката “The Sacrilegious Scorn” ни посреща с унищожителна двойнокасова батарея, последвана от второ и твърде уместно включване на Vortex, а сливането на изящни партии на пиано и стакато рифовка създава усещане за обем и вътрешно разнообразие. “The Fallen Arises” представлява атмосферична оркестрална интерлюдия, условно разделяща албума на две части: първа, описваща периода на отърсване от религиозните заблуди и катарзиса на героя, и втора, посветена на неговото израстване и сливането му с мрака. Измамното спокойствие не след дълго бива разкъсано от адска дисторшън атака, отбелязваща началото на “The Sinister Awakening”. Шестструнните еретици подемат могъщ риф, който бързо прераства в поредната прокобна оратория, украсена от неизменните симфонични орнаменти. Едва ли не демонстративно комплексната “The Fundamental Alienation” изненадва със своите смени на ритъма и многопластова структура, без това да отнема от суровата сила на песента. Клавирното оформление на “The Invaluable Darkness” ни препраща към ерата на “Enthrone Darkness Triumphant” с привидната си простота, но няколкото китарни засади правят парчето порядъчно непредсказуемо. “The Foreshadowing Furnace” с отмерена, методична настъпателност забива последен ръждив гвоздей в плътта на лъжеспасителя, а отсечените удари продължават да кънтят в съзнанието дълго след като слушателят намери спасение в благословената прегръдка на тишината.
Новото зловещо откровение на Dimmu Borgir до голяма степен успява да синтезира всичко смислено и ценно не само в досегашното творчество на бандата, но и в нюскуул блек сцената като цяло. Почитателите нямат от какво да се оплачат, а “истинските” блекари получават своя шанс да позлобеят на празен оборот. Не че норвежците се интересуват особено от мнението на едните или другите – те продължават да крачат гордо по пътя на бъдещи легенди.
