Оказва се, че в земята на кенгурата, пухкавите коали и легендите AC/DC вирее и дет метъл. И то сериозен такъв. Ако се върнем назад във времето и разгледаме музикалната хронология на австралийците Psycroptic, виждаме една продължителна и непрекъсната градация. Едва ли познавате човек, който да ги счита за любима група, едва ли сте чували и тяхно издание да е обявявано за “Албум на годината”. Факт е, че Psycroptic никога не са били “институция” в дет метъла, но добрата новина е, че при тях най-доброто тепърва предстои.
На първо място в дискографията им е по-скоро разочароващият, отколкото впечатляващ дебют “The Isle of Disenchantment” от 2001-ва, който не предлага нищо запомнящо се – тотална какофония от рифове, сякаш записана в мазето на баба, изсвирена върху стари тенджери. Две години по-късно идва ред на “The Scepter of the Ancients”, в който развитието е едва забележимо... или по-скоро никакво го няма. На този етап Psycroptic не изпъкват с нищо сред множеството. Промяната започва да се усеща със “Symbols of Failure”, който звучи по-сериозно и стегнато, а идеите вече оформят по-ясни концепции. Градацията се запазва и с “Ob(Servant)”, който, макар и на светлинни години от албумите на големите дет метъл групи по това време, за тях е голяма крачка напред. След това през 2012-а идва моментът, когато всеки, който не е чувал за Psycroptic, се чуди защо, а хората, които са ги слушали, се чудят това същата банда ли е. Защото дет/траш брадвата “The Inherited Repression” сече глави по начин, абсолютно неочакван от група, която цели единадесет години е била “нищо особено“. Днес Psycroptic отново ни изненадват приятно с едноименния си труд, който звучи по-зряло и амбициозно от всичко, което са правили до момента.
Начало слага “Echoes to Come”, чието акустично интро прелива в енергични рифове и впечатляващо технични барабани, а вокалите на Jason Peppiatt звучат великолепно. Последвалата “Ending” е като отрязана част на първата песен, в която реално няма нищо по-различно, но за щастие в “A Soul Once Lost” схемата се разчупва и дори се забелязват нови за Psycroptic експерименти и все по-технични партии. “Cold” също започва с акустично интро, но продължението ѝ е още по-бързо и агресивно, а барабаните в “Setting The Skies Ablaze” започват да навяват налудничавата мисъл дали Dave Haley тайно не е братовчед на George Kollias. В “Ideals That Won’t Surrender” чуваме как Jason Peppiatt ни се “кара“ ожесточено на фона на мелодичните рифове, смесени с прогресив елементи, а след нея следва вероятно най-отличителната песен в записа - “Sentence Of Immortality”. Изключително разнообразна, както по отношение на необичайните за Psycroptic вокали, така и на цялостната емоция и енергия на музиката, тя по някакъв начин напомня на последните два албума на Gojira. “The World Discarded” и “Endless Wandering” не изостават с нищо от останалите композиции и затвърждават усещането за музикална цялост и подреденост, както и за осезаемия творчески прогрес на групата.
Шестият запис в кариерата на Psycroptic ги показва в съвсем нова светлина – вече музикално израснали, целеустремени и открили себе си. Този път те заслужено се увенчават с етикетите, слагани им през годините, но досега винаги с въпросителна накрая – технични, тежки, екстремни. С едноименния албум въпросителната става удивителна, а самите Psycroptic все по-смело затвърждават името си на съвременната дет метъл сцена.
