Има нещо ако не лицемерно, то дълбоко объркано в размахваната наляво и надясно теза, че всеки нов албум на голям творец би следвало да се разглежда като самостоятелна единица, извън контекста на дискографията му. Естествено, бягането от подобна съпоставка е прийом най-вече на тези, които имат повод да се страхуват от нея – защото може да се окаже, че от един момент насетне новата продукция издиша безнадеждно, поставена до класиките. Защото, съзнателно или не, фенът винаги ще сравнява всяко следващо издание на Slayer с “Reign in Blood”, всяко такова на Helloween – с “Keeper of the Seven Keys”… и всяко на Nightwish – с “Wishmaster”.
Едва ли е особено изненадваща констатацията, че “Endless Forms Most Beautiful” не издържа сравнението нито с “Wishmaster”, нито дори със “Century Child” или “Once”. За пръв път в кариерата си обаче Tuomas Holopainen сякаш не знае как точно иска да звучи музиката му. Песните постоянно прескачат между несъвместими стилове и етюди, като резултатът е една колкото разнородна, толкова и объркваща колекция от идеи. Тук виждаме Nightwish последователно в симфо метъл, поп и фолк рок амплоа, но не и като цялостна, съсредоточена концепция.
Най-слабото място на записа се оказва тъкмо това, което трябваше да бъде най-яркото му достойнство. Откровената гавра с феноменалния глас на Floor Jansen би била трудна за преглъщане дори за онези, свикнали с окаяното скимтене на Anette Olzon в “Dark Passion Play” и “Imaginaerum”. Геният на холандката тук е затворен в серия от безлични партии – ограничени в тесен диапазон и преобладаващо лишени от емоционално съдържание. Фонът им е добре познатото съчетание от уморени китарни постройки, прави ритми и привидна сложност на фразата, а в перфектната продукция и слоевете педантично обработен звук е трудно да се открие следа от вълшебното, загадъчно вдъхновение на някогашните Nightwish.
“Shudder Before the Beautiful” поставя обещаващо начало със своето разгърнато изложение, интересни хорове и дори някакъв опит за свирене, но клишираната “Weak Fantasy” и скучноватият сингъл “Élan” връщат очакванията в изходна позиция. “Yours Is an Empty Hope” отегчава с рециклирани рифове от “Once” и репетитивни оркестрации, сред които вокалните напъни на Marco Hietala стоят меко казано озадачаващо. “Our Decades in the Sun” щеше да е незапомнящ се опит за балада, ако не беше изнесена изцяло от Floor – един от малкото моменти в диска, разкриващ богатите ѝ артистични качества. Заглавната пиеса на свой ред е структурно копие на “Dark Chest of Wonders”, но без същия хитов заряд; приятно мелодичната “Edema Ruh” с променлив успех се мъчи да ни върне в периода 2000-2002, а силното начало на “Alpenglow” губи инерция в неудачно комбинирани строфи, припев и фолклорни заигравки. В тази обстановка е донякъде иронично, че бандата успява да постигне най-силно внушение, когато не се напряга да бъде много неща накуп – както прави в “My Walden” например. Очевидно гласена за перлата на записа, 24-минутната “The Greatest Show on Earth” пък е красноречиво свидетелство, че ако Tuomas толкова държи да продължава с изготвянето на огромни, преднамерено бомбастични композиции, е крайно време да се запише на уроци при Luca Turilli или поне при Jari Mäenpää.
В крайна сметка проблемът на “Endless Forms Most Beautiful” не се корени в неспособността му да бъде подобаващ албум на една от групите, дефинирали симфоничния метъл – финландците доброволно се отказаха от ролята си на лидери още преди години. Едновременно отправил засрамен поглед към златното минало, осмият им опус видимо се колебае между перспективите да е саундтрак към анимационно филмче на Disney или съпровод на случващото се в някоя средновековна кръчма. Nightwish просто трябва да изберат ясна посока и да я следват. И, както винаги, мнозина неизменно ще тръгнат с тях.
