Новият албум на Chimaira някак си пропусна преди да излезне да предизвика в мен вълнението, което съпътстваше, примерно, чакането на едноименния предишен запис. Оттогава досега Chimaira смениха лейбъл, смениха и бaрабанист. Но това някак си въобще не е повлияло на звученето на бандта в каквато и да билa посока.

“Resurrection” звучи като нещо средно между двата предходни албума – енергичен като “The Impossibility Of Reason” и в същото време епичен и техничарски като едноименния албум. Дотук добре. И достатъчно убедително за всеки, който е голям фен на предните два албума. Обаче проблемът на “Resurrection” е, че комбинирайки като цяло звученето на въпросните два записа, просто си остава по средата, без да развива някое от основните им качества в степен, която да ги надминава. Да, имаме една епична дълга песен – “Six”, но това си е просто една дълга песен, която не отива никъде цели девет минути. Имаме и много други по-къси песни, типични Chimair-ски резачки, които можеха съвсем спокойно да са и в единия от предните два албума. Много от типичните им рифове, брейкдауни, които на живо сигурно ще предизвикват особено ентусиазирани мелета, сола, бързи надъващи куплети, характерните вокали на Mark Hunter... Глътката свеж въздух е може би единствено парчето, където го избиват на блек метъл - “Empire”. И това е. От 11-те песни (13 в специалното издание) изпъкват три-четири, останалите или си приличат помежду си, или на някое парче от предните албуми.

Това може би не трябва да притеснява никого, защото тази банда никога не е била върхът на разнообразието, или пък на оригиналността. Целта на Chimaira винаги е била да сътворят музика, която да е бърза, агресивана и която на живо да звучи достатъчно надъхано, за да надъха и публиката, която пък от своя страна да се потроши пред сцената. Е, с “Resurrection” целта е постигната успешно. Но пък в същото време колегите им от, да речем, Lamb Of God, Shadows Fall и Killswitch Engage успяха да изкарат далеч по-интересни албум, без да предават нито едно от гореизброените неща.