Luca Turilli е личност, за чийто изключителен принос към съвременната метъл сцена могат да се изпишат цели студии. След като с размаха и амбицията на класически композитор беляза лицето на няколко жанра, италианският маестро реши да се посвети на дългогодишната си страст към кинематографичната музика. И ако “Ascending to Infinity” загатваше за дълго трупан потенциал в тази област, то наследникът му го отприщва без задръжки.
Подобно на предшестващия го шедьовър, “Prometheus, Symphonia Ignis Divinus” се родее повече с експерименталното солово творчество на китариста, отколкото с монументалната, свръхепична фраза на старите Rhapsody. Макар и умишлено търсено, саундтраковото усещане е свързано по напълно органичен начин с основата от симфоничен пауър метъл и не се натрапва като самоцел. Виртуозни арпежи, фолклорни украшения и неокласически постройки формират едно необикновено звучене, докато на заден план тече постоянен сблъсък между уместно включена електроника и пищни оркестрации. Вместо да разконцентрира слушателя, контрастът между модерно и традиционно провокира интереса и предразполага към задълбочаване в концепцията на албума.
Разнообразието отново е водещ прийом в изграждането на опуса – вместо да се стреми към максимално хомогенен стил, Turilli по-скоро демонстрира цялото си богатство от вдъхновения, а пословичният му перфекционизъм гарантира спойката между тях. Митологични, религиозни и откровено фантастични теми се редуват в калейдоскопична картина: ориенталските влияния в “King Solomon and the 72 Names of God” напомнят на “Pyramids and Stargates”, но в значително по-разточителен прочит; откриващият хит “Il Cigno Nero” и драматичната “Notturno” разкриват красотата на италианския език; пространна и шлифована до най-дребен детайл, “One Ring to Rule Them All” е сред най-въздействащите музикални разходки в Толкиновата вселена, а закриващата епика “Of Michael the Archangel and Lucifer's Fall Part II: Codex Nemesis” показва точно защо Rhapsody винаги са били с няколко дължини пред конкуренцията. Впечатляващо от идейна и техническа гледна точка, свиренето в нито един момент не превзема композициите и оставя достатъчно място, в което да се развихри вокално-хоровото пиршество. Тъкмо тук блести и талантът на Alessandro Conti, който бележи най-сериозно развитие спрямо дебюта, а отдадеността и енергията му предполагат бъдеще на голям фронтмен.
Епитети като комплексен, разнороден и многопластов само бегло зачекват повърхността на творба като “Prometheus”. Това е запис, който, подобно на добра книга или театрална пиеса, се изживява многократно и всеки път разкрива нова част от магията си. Luca Turilli за пореден път надскача всякакви рамки и очаквания, записвайки още един визионерски акт в историята.
