Може би се мислиш за най-коравото копеле на света, и може би действително си такова, но нека си го кажем направо: 50 минути бластбийтове, грух-грух и онова, което нашият добър приятел, фронтменът на Dimholt Тодор Красимиров така далновидно определя като “корабни въжета”, когато всъщност трябва да си говорим за електрически китари – но само трябва! – биха изтощили всяко човешко същество в относително здрава физическа и психическа кондиция. Причината е изключително проста – Nile, с цялата им извратена идеология и още по-извратени композиции (с безпрецедентно извратени аранжименти), отдавна изведоха нещата до етап, където спокойно и сам можеш да прецениш, че, мамка му, това е твърде много. Толкова много, че, изключвайки най-добрите им попадения – потресаващите “Annihilation of the Wicked” и “Ithyphallic” – първото слушане нерядко те навежда на мисълта, че нещата няма как да се случат втори път. Защото е човешки невъзможно да го понесеш. Защото това е някакво наказание.
Колкото и да е нелицеприятно, случаят с “What Should Not Be Unearthed” е идентичен. Там, където предшественикът му – предполагаемо мистериозният “At the Gate of Sethu” – се провали с натрапчивата си повторяемост и острия недостиг на запомнящи се идеи, “What Should Not Be Unearthed” идва с по-силен звук, повече енергия и явната нагласа да мине през теб като бедствие. Но дори така, дори облечен в може би най-добрата продукция в досегашното им творчество, осмият албум на Nile е поредното безумно натоварващо, 50-минутно упражнение по бластбийтове, грух-грух и мощно опъване на корабни въжета. Повтарям и потретвам: на корабни въжета.
Ситуацията е такава, че повечето съвременни тех-дет банди са най-силни там, където рифовете яростно свистят във всички възможни посоки – до степен, при която действително губиш чувството си за елементарна ориентация насред вихрушката от всевъзможни смущаващи звуци. Това респективно означава, че от един точно определен момент нататък понятието “логика” престава да е натоварено с каквото и да било значение. Мозъкът ти блокира.
Само за регистрите: Origin бяха хората, които изведоха тази тенденция до абсолютно правило в субжанра. Nile оцеляха, защото са различни. Тяхната работа е структурирана; всичко е перфектно подредено по предварително отредените му места и едновременно с това е толкова брутално, че почти можеш да усетиш как “What Should Not Be Unearthed” търпеливо и методично започва да разплита червата ти. Разликата е там, че всичко до “At the Gate of Sethu” директно ги разкъсваше.
Да, скоро след присъединяването на виртуозния барабанист George Kollias (чието българско име звучи горе-долу така: Георги Колев) Nile навлязоха в нова ера. Тук имаме две обезумели, неконтролируеми животни – кучето (Dallas Toler-Wade) и хипопотама (Karl Sanders) – и една човешка шевна машина, наподобяваща не толкова шевна машина, колкото мощна картечница, способна да изстрелва по минимум 260 куршума в минута. Когато обаче доброволно застанаха на ръба, престъпвайки прага на собствените си възможности, Nile не просто оставиха на заден план собственото си здраве – Kollias на прага на пълното самоунищожение – но и сериозно подцениха цялостната ситуация. “What Should Not Be Unearthed” е второ поредно доказателство (след онова от 2012-а), че Nile са достигнали пълния предел на възможностите си и единственото, което им остава, е да се възползват от набраната инерция, докато все още могат.
Това не е някаква сензация. Докато все още поддържат статута си на един от златните образци в техничния дет метъл, Nile така отчаяно се нуждаят от промяна, че всичко останало просто можеше да почака. Обаче когато имаш договор с голям лейбъл, си длъжен да спазваш определени срокове. Специално Sanders е много добър в това. Както и в грух-грух. Както и в корабните въжета. Междувременно групата му се превърна в робот за бълване на еднакви песни, чиято единствена функция е да руши мозъчни клетки. За тази цел обаче хората отдавна са измислили наркотиците.
