Самото име на групата буди страхопочитание и звучи като някаква мантра – “джудас прийст”… Нов албум на тези легенди е събитие от огромно значение за рок сцената – без значение от конкретните му музикални достойнства – просто СЪБИТИЕ.
Ще подходя към това ревю максимално безпристрастно, въпреки че многократно преди съм давал изключително субективни оценки на нови албуми на любими мои групи (за което не съжалявам). “Nostradamus” беше чакан от всички фенове на качествения рок с огромно нетърпение в продължение на няколко години, през които напрежението и очакванията станаха свръх-големи и на практика – неизпълними. Всички, в това число и аз, очаквахме двойната концептуална творба, посветена на живота и предсказанията на Мишел Дьо Нострадам, да “помете” с класата си всички досегашни издания не само на Judas, но и на други метъл величия. Равносметката? Ами, не ги помете.
“Nostradamus” е един страхотен хеви метъл албум, изсвирен с плашеща прецизност и демонстриращ за пореден път уникалния гласови диапазон на Rob Halford. Това е. Ни повече, ни по-малко. Този албум няма да влезе сред 10-те най-силни албума на десетилетието, което не го прави по-малко качествен сам по себе си. Приемам двата диска, озаглавени “Nostradamus”, като едно излияние от страна на музикантите от групата и илюстрация на техните музикални и лирически търсения в този момент – 2008 година. Това са искали да направят и го правят, защото те са Judas fuckin’ Priest. Те са се доказали като лидери от през 70-те и вече няма нужда да се доказват пред никого, най-малкото пред журналистите (което всъщност е ирония, защото наскоро бяха номинирани в две категории за Грами).
Като основен (и вероятно единствен) недостатък на албума бих посочил твърде раздутото му времетраене, което в резултат “сервира” на слушателя 20 минути, които са абсолютен пълнеж. Не мога да се съглася с Halford, че това времетраене е било неизбежно и допринася за цялостната атмосфера на албума. “Dawn Of Creation”, “Awakening”, “The Four Horsemen”, “Sands Of Time”, “Peace”, “Solitude”, “Shadows In The Flame”, “Hope”, “Calm Before The Storm”… ами… хайде нямаше нужда.
От друга страна, има невероятни попадения, които се нареждат сред най-доброто, сътворено от Judas Priest в близо 35-годишната им кариера. Кулминацията на “Revelations” ме кара да настръхвам всеки път, когато слушам това парче – ВСЕКИ ПЪТ. “Death” е една от най-прокобните, пропити със сабатска атмосфера композиции, които съм чувал, с УНИКАЛНИ вокали на Halford, достигащи истинско кресчендо. “Persecution” и “Nostradamus” са съвършените хеви метъл скоростни химни в стил най-доброто от “Painkiller”. “Exiled” и “Alone” демонстрират една по-меланхолична музикална картина (още веднъж – Rob Halford е великан – абсолютен великан!), а “Conquest” и “Future Of Mankind” са едни от най-разчупените, прогресарски и изпълнени с божествени мелодии парчета. “Visions” пък си я пуснахме в колата сигурно 20 пъти поред на път за фестивала в Ловеч това лято...
В заключение, не искам да се повтарям, но ще кажа, че на този етап от кариерата си Judas могат да направят всичко. Да, искам да чуя още един толкова изпълнен със злоба албум като “Painkiller”, но гениалните творби затова са гениални, защото е много вероятно да не бъдат повторени никога… Все пак в края на тази година си мисля – не са ли именно Judas Priest една от групите, които могат да бъдат гениални и повече от веднъж в кариерата си?
