...и пак небесата сипят огън, опиянени в екстаза си култисти се отдават на безбожни ритуали, а праведниците треперят в благочестив ужас. Не, това не е Второ пришествие, нито нова Валпургиева нощ. Тук отново са английските крале на гротеската, проповедници на уродливостта, вестители на необратимото грехопадение. Въпреки (а може би тъкмо благодарение на) дежурната им продуктивност, на тях винаги може да се разчита за оригинален и качествен материал. Но ако очаквате да получите втори "Dusk... and her Embrace", "Cruelty and the Beast" или "Damnation and a Day" от Cradle Of Filth – забравете. По-добре потърсете някой от многото клонинги на старите им шедьоври, каквито редица банди не пропуснаха да запишат, защото е по-вероятно Римокатолическата църква да обяви 2-ри февруари за свой официален празник, отколкото шайката от Съфолк да се повтори.

Англичаните са доказани майстори на концептуални албуми, затова само може да ни радва фактът, че отново се разписват с такъв. В духа на сагата си за графиня Батори, Cradle поднасят свой прочит на мрачната, почти диаболична биография на една историческа личност. Този път шестимата са се спрели на житието на френския барон от XV век Жил дьо Ре, като в ролята на разказвача е не кой да е, а култовият Doug Bradley, познат ни като Pinhead от легендарната поредица “Hellraiser”.

“Godspeed On The Devil's Thunder” е най-техничното и изобщо най-музикантско усилие в дискографията на бандата след епохалната творба от 2003-та, а може би и най-трудносмилаемото. Част от мелодичната, хеви насока на “Thornography” е запазена, но като цяло новият запис е далеч по-тежък, по-бърз и всячески по-екстремен от предшественика си. Същевременно присъства част от пищната симфоничност на “Damnation…”, тук е разнородността на “Midian”, има ги и шизоидните обертонове на “Cruelty…”, но в огромната си част “Godspeed...” е безподобен и като музика, и като атмосфера. Въпреки очевидното богатство от внушения и експресия, липсва каквато и да е композиционна разточителност – всеки елемент стои много добре обмислен и премерен в целостта на опуса. Без да е извънредно многопластов, последният по никакъв начин не е предсказуем, като с разгръщането си пиесите разкриват колкото логична последователност, толкова и изненади и оригинални хрумвания. Албумът очевидно е изпипван внимателно и в най-дребни детайли, което навярно ще подведе някои да го нарекат сух и бездушен. Няма смисъл да се лъжем – Cradle имат и по-емоционални творби от настоящата, но самият размах, зрелостта и перфекционизмът, с които е издигнат този нов монумент, компенсират всякакви евентуални упреци.

Традиционната интродукция “In Grandeur And Frankincense Devilment Stirs” създава подходящ злокобно-мистичен декор, за да може на свой ред “Shat Out Of Hell” да ни посрещне ударно с френетичните писъци на Dani Filth, мощна китарна атака и вихрена ударна секция. “The Death Of Love” веднага хвърля слушателя към другата крайност в творческата палитра на Cradle – силна мелодична линия, осезаем готик уклон и спокойно, проследимо напредване на композицията. Продължителността и мрачното настроение не пречат на парчето да е сред най-запомнящите се и дори хитови такива в досегашния репертоар на бандата, а партиите на Sarah само добавят към красотата му. Представянето на вокалистката тук, а и в цялата тава, вместо да се доближава до познатата леко истерична изразителност от предишни години, е повече в духа на показаното в Angtoria и чувствително обогатява общото звучене. “The 13th Caesar”, бидейки не по-малко запомняща се, успява по интелигентен начин да съвмести прокараните до момента начала, като залага на контрапункт между протяжна фонова оркестрация и агресивна ритмика, безапелационно натрапен от почти мантричното повтаряне на припева. Симфоничната интерлюдия “Tiffauges”, издържана в добрите традиции на олдскуул хорър саундтрак, ни отвежда в замъка на дьо Ре, подготвяйки ни за предстоящите извращения. А те настъпват без забавяне с “Tragic Kingdom” – образцова Cradle-ска бичкия, синтезираща фрагменти от кажи-речи всичко, формирало уникалността и обаянието на групата. Кое е то ли? Стъпила върху смели конструкции еклектика, разчупено изложение, омагьосваща мелодика и, разбира се, перфектно свирене. Дори самото споменаване на името Cradle of Filth прави излишно впускането в обяснения за инструменталните качества на състава, но все пак си струва да бъде обърнато внимание на “новака” Martin Skaroupka, представящ се на впечатляващо ниво и достойно запълващ мястото на барабанни гиганти като Nick Barker и Adrian Erlandsson. “Sweetest Maleficia”, без да предлага нещо неочаквано, е отлична демонстрация на гласовите качества на Dani, а кулминацията си достига в размазващото соло на Paul Allender. “Honey And Sulphur” стартира с апокалиптична партия на хор, който прави още уместни включвания с развитието на песента, а вокалното настъпление и епизодичната поява на клавира настойчиво рисуват картина на приют за душевноболни. Скоростната резачка “Midnight Shadows Crawl To Darken Counsel With Life” и откровено психарската “Darkness Incarnate” се явяват две от най-амбициозните изобретения на Paul въобще със своето изобилие от майсторски съчетани рифове, смени в темпото, изкусно вмъкнати тематични отстъпления и други засади спрямо неподготвения слух. След този осемнадесетминутен триумф на композиторска свръхпотентност, праволинейната, бавна и почти романтична “Ten Leagues Beneath Contempt” внася доза измамно спокойствие, преди урагана на закриващата едноименна пиеса да се стовари като за последно. Напрегнато и интроспективно, аутрото “Corpseflower” ни оставя замислени върху поуките от тази мрачна приказка, докато шумът на вятъра надделява над утихващия оркестър.

Оргиастичните крясъци и жалните писъци на жертвени младенци постепенно заглъхват, огньовете угасват, а повелителите на покварата се прибират обратно в ковчезите си. Артистите свалят грима от лицата си, а екипът раздига сценичния реквизит – до следващото представление, което ще накара виделите го да се почудят дали е само добре изигран театър или истинското, грозно изображение на този обречен свят.