Trent Reznor отново е тук, а с него и най-новото му творение от гениалност, безумие и сюрреализъм – “The Slip” (още познато като “Halo 27”). Nine Inch Nails е едно комерсиално явление. Музика за масите, попита като дунапренова гъба с евтин наркотик. Nine Inch Nails обаче остава неповлияно от своята популярност средоточие на параноя, теории и дълбочина, с която доста малко други състави могат да се съревновават. Най-малкото не се сещам за друга група, която не само да издава албум всяка година, а да издава повече от един в рамките на един дванайсетмесечен цикъл, без това да влияе на качеството на създаденото.

Ще призная, че предишната тазгодишна експериментаторска изява на Trent и компания не ми хареса и на 1/10 от The Slip – говоря за “Ghosts I–IV”. Не обръщам внимание на умопомрачаващото число от композиции в нея, макар и кратки – просто или не е дошло още времето, когато ще разбера замисъла му, или действително е по-празно от редица други творения на американския гений.

Някак по-слаб е “The Slip” от, да речем, “With Teeth”, но тук съм изключително пристрастен, защото албумът на Ноктите от 2005 е безспорният ми фаворит от цялото тяхно творчество. Остава фактът обаче, че новата им тава отново е феноменална и силна по свой собствен начин. Не защото е записана точно за седем седмици обща работа – месец писане от страна на Reznor и три седмици записване в домашното студио на сърцето на групата - в никакъв случай. “The Slip” просто съдържа типичното Nine Inch Nails присъствие в себе си – образно го оформям като музикален облак от параноя, отнесеност и сякаш звукова дрога, които съдържат някъде в недрата си някаква част безумие. “Lights in the Sky”, излязлата още преди официалната поява на албума “Discipline”, многозначителното (или не чак толкова?) “1,000,000” и “The Four of us are Dying” плюс “Demon Seed” за мен са гръбнакът и най-важното и забележително в албума. “Lights in the Sky” е нещо в духа на предишните “Every day is exactly the same” като звучене, с тихи, нежни и някак заплашителни нотки. Интересна е свръзката между песента и следващата я “Corona Radiate”, направена на принципа на интрото “999,999” и следващата го “1,000,000” – сливане на два фрагмента в едно, като всъщност самото осъществяване на прехвърлянето от една песен на друга е напълно незабележимо. “Discipline” е игривата нотка в целия “The Slip” и си проличава защо парчето е било избрано да се върти из ефира преди излизането на втория албум на американците за тази година. “Once I start I cannot stop myself” ритмично припява Reznor, преминаващ от шепот към по-ясно и отчетливо изливане на репликата. “The Four of us are Dying” е психарски инструментал, който се явява като свредел, устремил се да докосва със звученето си нервите из цялото тяло и в същото време да рисува някакви мътни, неясни картини през съзнанието. Типично “резнърско”, бих казал, защото действително, макар и безсловесно, парчето от пъзела “The Slip” съответства на главно мъгляво-негативните емоции, струящи от творчеството на Ноктите. След стържещото умиране на четиримата Тях, идва закриващото “Demon Seed”, което леко наподобява “Discipline” като звучене/настроение/постройка.

Now I know
What this is all about
Now I know
Exactly what I am

Шизофренията и хаотичността царуват тук, подсилени от многопластовите гласове, припяващи горния цитат, които от своя страна са силно подкрепени от глъхнещата музикална атмосфера.

Трудно ми е да пиша за Nine Inch Nails, просто защото слушащите (и феновете) групата може би са го уловили вече – музиката им е главно усещания, а не слова. Може би е по-добре да спра дотук и да видим какво ще ви каже албума, замествайки моите така или иначе непълни впечатления и неспособност на максимум да ги изразя. Общо-взето се чувствам както се пее из “1,000,000” след всяко въртене на албума:

I feel a million miles away
I don’t feel any thing at all