“Hallowed Ground” е вторият албум на американците Death Dealer.
Още с откриващото парче “Gunslinger” разбираме, че това не е просто следващата пауър банда. Думата, която търсим, по нашему е “майсторлък”. Интерпретация на гениалния Ennio Morricone толкова плавно прелива в солото, че си казваме: “Тези май не са случайни”. Наистина не са: Ross The Boss – един от създателите на Manowar и техен китарист през 80-те, когато бандата е на върха; Sean Peck – вокалист на Cage; Mike Davis – басист на Halford и Ozzy, записал четири албума с Lizzy Borden. Не, Death Dealer не са просто още една пауър метъл банда.
За разлика от изданията на повечето супергрупи, “Hallowed Ground” не звучи като закърпен с остатъци от титулярните банди на музикантите. Напротив, записът е жив, зареждащ, добре изпипан във всяко едно отношение. “Séance” започва умопомрачаващо с убийствен вокал и също толкова плавно, колкото и останалите парчета, влиза в куплет и припев, въпреки че ритъмът бива сменян многократно. Не се усеща нищо дразнещо, няма нищо излишно.
Понякога проекти от този тип имат едно много ценно качество, а именно – можеш да правиш каквото си искаш. Примерът е “Llega El Diablo” – едноминутно интро в средата на албума, в което почти чуваш пръхтенето на биковете и виждаш червения плащ на тореадора. А от тази акустична композиция съвсем спокойно се влиза в следващата “The Way Of The Gun”, в която един от най-забележителните моменти е впечатляващият двуглас по време и на куплета, и на припева, толкова характерен за пауър и хеви бандите, но не винаги изпълняван както трябва (особено на живо).
“K.I.L.L.” е песен, към която не оставаш безразличен. Тя е всичко, което харесваме в старите Judas и в новите Hammerfall. Носи белезите на химн, маршова е, силова, с добре изградени рифове, с много чинели и бас. Вокалът винаги е нещо специално в този стил музика и Sean Pеck звучи така, сякаш няма нищо невъзможно за изпяване на този свят. Напомня адските високи писъци на Rob Halford, но сравнение не бива да се прави, защото тук никой никого не имитира.
Следват “I am the Revolution” и “Total Devastation”, където освен несъмнено богатия опит на останалите, добавяме, че Steve Bolognese вкарва дори и траш елементи в ударната секция, но за разлика от други барабанисти, не прекалява и не се показва прекалено много за сметка на останалите. Нека не забравяме и оркестралните мотиви и речитативите в “Total Devastation” и закриващата “U 666” – все пак без тях не може да мине нито един съвременен пауър албум.
Чуйте “Hallowed Ground”, дори и да не харесвате пауър или хеви. Чуйте го, защото е добър. А толкова качествени албуми не излизат всеки ден.
