 Явно ми стана навик да ревюирам групи, които за мен допреди два дни дори не са съществували. Може би това ще ми даде възможност да дам по-обективна оценка на актуалното им творчество без да се влиая от предишни провали или успехи. Определено последната творба на немците Lanfar ме грабна по един доста по-особен начин и съм сигурен, че ще допадне на всички фенове на агресивния и задълбочен прогресив метъл, както и на феновете на пауър метъла.
Явно ми стана навик да ревюирам групи, които за мен допреди два дни дори не са съществували. Може би това ще ми даде възможност да дам по-обективна оценка на актуалното им творчество без да се влиая от предишни провали или успехи. Определено последната творба на немците Lanfar ме грабна по един доста по-особен начин и съм сигурен, че ще допадне на всички фенове на агресивния и задълбочен прогресив метъл, както и на феновете на пауър метъла.
Първоначално на Lanfear е залепен етикета пауър метъл група, но с “X To The Power Of Ten” те потвържадават, че свирят невероятно стойностен и прогресивен метъл, изпълнен с много пауър фрагмети и дори размазващи траш елементи, което определено ги разграничава от повечето европейски и особено немски групи в този стил.
Албумът започва с пълна сила с парче, озаглавено “Enter Dystopia”. То ни въвежда със странни звуци и ефекти, както и думите “You’re trapped”. И наистина се оказва така. Песен след песен немците изреждат невероятно тежки рифове, подплатени с много клавири, което по някакъв начин ни хваща в клопка и ни кара да ги сравним с Evergrey. Също така, определено много добра работа е свършена и с вокалите, дело на Nuno Miguel de Barros Fernandes. Както казах, записът е изпълнен с брутални парчета като “My Will Be Done”, “Seeds Of The Plague” и “Brave New Men”, но се срещат и доста скучни песни като “The Question Keeper” и “Decryption”. Последната е близо двуминутен инструментал, който представлява смесица от звуци, каквито всъщност могат да бъдат чути в началото и края на повечето песни, а това малко или много отегчава. Една от композициите, които ми направиха най-силно впечатление, беше “Jugglin' At The Edge”. В нея са преплетени доста хеви елементи и клавири, което лично на мен силно ми напомня творчеството на Vanishing Point. Тук също откриваме много прилични соло и припев, които я превръщат в единствената наистина безупречна песен в албума. Може би това е общият проблем в “X To The Power Of Ten” - парчетата много трудно успяват да приковат вниманието от начало до край. Хубавото е, че това все пак не оставя лошо впечатление за което и да е от тях, защото хубавите рифове, сола и припеви са разхвърляни на доста стратегически места. Други бисери са “Synaptogenesis” и “A Twin Phenomenon”.
Като цяло Lanfear не показват нищо ново, а дълбаят в една отдавна изкопана ниша, но го правят по свой начин, представяйки музиката си доста елегантно и в лесносмилаем вид. “X To The Power Of Ten” не е албумът на десетилетието, нито ще влезне в челната ми десятка за годината, но определено не съжалявам, че се запознах с тази група. Без да го сравнявам с предишни албуми, горещо го предпоръчвам на всеки фен на пауър/прогресив метъла и на групи като Evergrey, Vanishing Point и Destination’s Calling. Определено мисля, че бандата може да постигне още много и ще го очаквам, съдейки по верния път, който следват. Непременно го чуйте - очакват ви 52 минути, пълни със стойностна музика и 11 парчета, сред които всеки би намерил нещо за себе си.

