Ако бясната и полусляпа фенщина можеше да има само едно превъплъщение, то това щеше да е пръскащ лиги дет метъл. Или поне аз така си въобразявам. Но как да не го помисля, по дяволите, когато чуя албум като “Killing Music”?! Излязъл от мозъците на банда с повече от петнайсет години история, перфектно пригоден към вкусовете на средностатистическия фен дет, е което предлага тази тава. И чест прави на англичаните, че поддържат нивото си вече толкова време, защото определено издигнаха музиката си в бастион на европейския дет, от който като че никога няма да спрем да се нуждаем.

За разлика от други групи в стила, Benediction никога не са правели еднаква музика – къде заради смени в състава, къде по далеч по-субективни причини. Така всеки един от албумите им имаше своето значение за личното им развитие, както и за това на сцената като цяло. От дебюта с Barney, през първия удар – “The Grand Leveler” и първото участие на Ingram, през вероятно най-големия им принос за дета – “Transcend the Rubicon”, до актуално звучащия днес “Grind Bastard” и първия албум с Hunt, Benediction така и не забуксуваха в едно или друго отношение, колкото и стабилно да е застанала музиката им в границите на дет метъла от старата школа. Ето защо и днес те сякаш не изненадват (неприятно) никого със звука, който поднасят чрез новия си албум цели седем години след “Organized Chaos” – крачка напред и все пак на същото място.

Тук сравненията с предните албуми са неизбежни. “Killing Music” е различен от предшественика си с по-бързото си темпо и по-еднотипни, но и по-надъхани композиции. Няма ги тоновете запомнящи се рифове и ритъм на “Grind Bastard”, но същевременно, като цялостна творба, е най-близо до “Transcend the Rubicon”. Следователно доста праволинеен среднотемпов дет метъл се лее от този албум, със задъхани и злобарски рифове и гневни вокали. Интересно е, че “Killing Music” навлиза и доста дълбоко в корените на стила, като най-голямо доказателство за това са не един и два пънкарливи рифа и най-вече последните бонус песни, кавъри на малко известните младежки вдъхновения на Benediction – Amebix и Broken Bones. Тези пънк настроения, плавно преминаващи във вечната, почти неусетна грайндкор жилка на групата, както и естествено преобладаващите дет бластбийтове и рифовки, са всъщност лицето на Benediction, каквото сме свикнали да познаваме и обичаме. Затова и в този албум е бъкано от песни за куфеене и мош, но особено впечатляващи и със запомнящи се рифове са едноименният трак, “They Must Die Screaming”, “Wrath and Regret”, “Cold, Deathless, Unrepentant” и “Beg, You Dogs”, които са абсолютната есенция на “Killing Music” и несъмнените причини за бъдещи травми на 17 октомври.

Ще подмина плоските обвинения към Hunt в слаби вокали или недоволствата, че албумът бил еднообразен и скучен, а вместо това ще гледам в мрачното и вещаещо ушни страдания и костно-мускулни наранявания бъдеще – всички знаем за какво говоря. Там и тогава ще се види кой прав и кой крив… И кой жив.