Три години след разцепването на Queensrÿche на две, цялата драматична сага между лагерите “Tate” и “La Torre” и състезанието “Кой е по-по-Queensrÿche” продължават с пълна сила. И, в интерес на истината, едва ли някога ще спрат, докато и двата проекта съществуват. Тъжно е, когато изкуството се превърне в подобие на нискобюджетно реалити шоу, но за жалост все по-често ставаме свидетели на подобни явления в музикалния бизнес. Единственият ни избор е да отделим единственото положително и най-важно нещо от ситуацията – музиката.

Ако направим равносметка, през изминалите три години всеки от двата проекта направи по два албума. В началото очакванията и към двете групи бяха огромни и в крайна сметка не съвсем покрити. Почти едновременно издадените “Frequency Unknown” на Geoff Tate и “Queensrÿche” на Todd La Torre бяха еднакво колебливи и половинчати. Tate успя да си стъпи на краката и направи нещо свое, но така и не можа да избяга от сянката на предишната си банда. Промяната на името също не свърши работа и Operation: Mindcrime се оказа просто невзрачен и посредствен синоним на Queensrÿche. Тазгодишният банален и лишен от всякакво вдъхновение запис “The Key” още повече влоши нещата. Todd La Torre от своя страна събра и сглоби останките на оригиналната група и донякъде успя да затвърди позициите си като нов вокалист, но приет с огромно недоверие от феновете. Въпреки това, още през 2012-а започна да става ясно кой прави музиката заради егото си и кой заради самата музика. Беше нужно само време, за да може истината да кристализира. Днес тя вече е факт и носи името “Condition Hüman” – дългоочакваното завръщане на истинските Queensrÿche.

Освен като група, Queensrÿche се завърнаха и към корените си. Ясно личи, че от 2012-а насам са се променили много неща. Музиката им звучи по-сигурно и по-концентрирано и ни връща обратно към силните им прогресив творения от миналото. Връщаме се и към това, с което промениха хеви и прогресив метъла преди години. Както някои хора се шегуват, напоследък Todd La Torre звучи като Geoff Tate повече от Geoff Tate. С тази разлика, че Todd не го имитира, докато той се опитва да изкопира сам себе си, а попива от енергията и таланта му и ги преобразува в новата и свежа формула, от която Queensrÿche се нуждае. Едновременно с това вече показва със самочувствие класата и огромните си гласови данни, като този път категорично оправдава гласуваното му доверие.

“Arrow of Time” и “Guardian” поставят силно и тежко начало с класическите хеви метъл рифове и сола, които веднага създават усещането за пътуване назад към старите албуми на групата. И в случая това е повече от хубаво. “Hellfire” и завладяващата мелодия на припева ѝ отново доказват, че Todd La Torre е едно от най-хубавите неща, случвали се някога на Queensrÿche. Последвалата “Toxic Remedy” определено би зарадвала феновете на класиките “Rage For Order” и “Empire”, задълбавайки още повече в типичното Queensrÿche звучене от деветдесетте. Няма как да не забележим и Iron Maiden влиянията, но отново представени през призмата на прогресив метъла. “Selfish Lives” и по-тежката “Eye9”, залагащи основно на мелодията, открояват и китарния блясък на Michael Wilton, отговорен за композирането на повечето песни в записа. Едни от най-впечатляващите моменти в “Condition Hüman” безспорно са по-лиричните и напоени с емоция “Bulletproof” и “Just Us”, които разкриват цялата вокална мощ на La Torre. “Hourglass” и “All There Was” са поредните препратки към “старите“ Queensrÿche, но отново с нов и различен прочит. Единственият трудносмилаем момент е едноминутната интерлюдия “The Aftermath”, в която нехармоничните вокални линии идват в повече, но за щастие това не продължава дълго. С едноименната кулминация на албума всички съмнения се изпаряват – Queensrÿche отново са тук. Виждаме ги устремени и уверени в новия си облик, но запазили магията на миналото. А “Condition Hüman” е ултимативният урок за това как да бъдем хора – силни, сплотени и с ръце протегнати напред към новото и бъдещето.