Пространни встъпления за състав като Metallica са напълно излишни – всеки, който някога е имал макар и елементарен досег с някаква озвучителна техника, е наясно кои са те. Пет години бяха нужни на американските класици за издаването на нов студиен опус, посрещнат от едни с неизменния възторг на верния до гроб фен, а от други – с горчив скептицизъм или дори пълно безразличие. Е, най-сетне се появи албумът, който ще сбъдне много мечти, ще оправдае много очаквания, и същевременно ще развенчае не по-малко.

Най-голямото достойнство на “Death Magnetic” е в това, че поне не представлява втора част на откровено катастрофалния “St. Anger”. Докато предшественикът му залагаше на предварително обречената комбинация между безцелна агресия и криворазбрана модерност с цел отново да плени отегчените от южняшки залитания фенове, новият запис звучи далеч по-зряло и сериозно. За жалост “Death Magnetic” така и не казва нищо, което да не сме чували вече многократно, и то от банди, които далеч не са в лигата на Hetfield и компания.

Не всичко негативно от последния опит за модернизиране на стила е изчистено – парчетата пак са излишно и самоцелно дълги, пак има досадна цикличност в свиренето и въобще в композиционното изграждане. От друга страна, четиримата този път предлагат ако не впечатляващ, то поне компетентен инструментален изказ, отговарящ на замисъла и нуждите на песните. Продукцията на Rick Rubin, макар и далеч от перфектна, е с цели класи над ужаса от 2003-та година. Не на последно място, “Death Magnetic” представлява недвусмислен опит за реверанс към по-старите почитатели на Metallica. Дори само стремежът на бандата в този албум да пречупи ранния си изказ през призмата на деветдесетарските си влияния, е очевидна стъпка в такава насока. Получаваме много траш, скорост, агресия и въобще автентично метъл звучене, но това на свой ред не ще да рече, че имаме някакъв съвременен “Ride the Lightning” или “Master Of Puppets”. Разкритият потенциал остава предимно нереализиран - в тавата няма почти нищо забележително; нищо, което да отговаря на високата класа, която Metallica някога демонстрираха и която мнозина продължават да очакват от тях. Дали заради алкохола, възрастта, или нещо друго, пеенето на James явно никога няма бъде на онова ниво, което помним от края на 80-те и 90-те години. В по-голямата си част рифовете са сравнително простовати, лишени от острота и техничност, макар да се срещат и доволно хващащи такива (“That Was Just Your Life”, “All Nightmare Long”). Солата на Kirk отново са тук, и то в изобилни количества, но това е комай единственото хубаво нещо, което може да се каже за тях. Безразборните разходки по грифа са доста повече от смислените включвания, действително допринасящи за обогатяването на дадено парче. Въобще, “Death Magnetic” е творба на контраста - устремно свирене при липса на силна идея и посока, редуване на по-грабващи и съвсем посредствени песни, хетерогенен синтез между олдскуул и актуално звучене...

Едно поне е достатъчно сигурно – накъдето и да продължат занапред Metallica, винаги ще има такива, които сляпо да ги боготворят, както и такива, които сляпо да ги хулят. И при все всички критики, които струпах върху албума, си давам сметка, че той е единственото правилно решение, което от групата можеха да вземат на този етап от кариерата си. Само ми се ще да го бяха направили по-рано и по-добре.