Измина година и американските пауър метъл законодатели отново са тук с последната, дългоочаквана втора част на епоса “Something Wicked”. Освен че бележи завръщането на иконата Matt Barlow, тавата продължава една от двете възможни насоки, начертани от предшествника й – за жалост не предпочитаната от болшинството почитатели на бандата.
Закриващата глава на сагата трябваше да е тежка, мрачна, апокалиптична – адекватен саундтрак към възмездието над грешното човечество. Вместо това маестро Schaffer поднася твърде баладични и меки композиции, лишени от почти всички елементи, превърнали се в запазена марка на Iced Earth звученето. Няма го непогрешимото китарно препускане, няма я суровата атмосфера с нюанси на обреченост, няма макар и един открояващ се момент, на който да покуфееш непринудено. Най-силните черти на “Framing Armageddon” – разчупеността, динамиката, емоционалността – тук или отсъстват напълно, или са сведени до абсурден минимум. От друга страна, новооткритите разгърнатост и разнообразие са все така налице, макар и без солидна композиционна основа, върху която да стъпят. Отново имаме много хорове, изчистени мелодии и епични партии, пасващи чудесно на едни места, но звучащи насилено на други. Тавата е пълна с излишни интерлюдии и едва загатнати идеи, сред които същинската музика някак се губи и размива. С такъв опит зад гърба си, Jon отдавна би следвало да е осъзнал, че няма строга формула за създаването на грандиозен концептуален опус и че това, което Blind Guardian успешно реализираха в “Nightfall in Middle Earth”, може да е неприложимо в аналогично издание на Iced Earth. Макар като цяло да липсват особено грабващи парчета, отделни моменти говорят за потенциал, какъвто не би трябвало се съмняваме, че бандата притежава. Като такива се открояват “I Walk Alone”, “Harbinger Of Fate” и “Crucify The King”, които изпъкват на фона на останалите пиеси със запомнящи се мотиви.
Дали защото голяма част от материала е бил написан преди завръщането му, или просто поради това, че Schaffer вече има нова визия за вокалните линии, Matt Barlow тук звучи много повече като копие на Tim Owens, отколкото като самия себе си. Жалко, предвид респектиращите гласови дадености на първия, с които всички сме наясно и които самият той неотдавна демонстрира в пълната им сила благодарение на Pyramaze… Ако не друго, записът поне би трябвало най-сетне да отвори очите на die hard феновете за факта, че Ripper съвсем не беше виновен за промяната – тя щеше да се случи независимо от неговото участие, което само я направи по-плавна и безболезнена.
Въпреки няколкото очевидни достойнства, които притежава, “The Crucible Of Man” не може да бъде наречен другояче, освен провал, особено на фона на предишните издания на групата. Композитор от класата на Jon Schaffer и състав с името на Iced Earth нямат право на подобни опущения. Остава поне надеждата, че следващата тава ще осъществи бленуваното от толкова фенове преоткриване на корените. Ако ли не, кому въобще беше нужно връщането на Barlow?!
