Момчетата от родното място на чичо Jack Daniels са еталон за модерен дет метъл. С дебютния си албум Whitechapel вече дадоха заявка, че смятат да поемат ролята на едни от влиятелните групи в последните години (макар и появили се след банди като Through the Eyes of the Dead, Since the Flood и Glass Casket), а с настоящата си тава, озаглавена “This is Exile”, те затвърждават тези си намерения. Но въпреки че се явяват от елитните групи в деткора, Whitechapel не са подминати от нито една положителна или отрицателна страна на този стил, точно както всяка друга такава банда. В този смисъл, взимайки предвид, че са от по-известните, фактът, че не са успели да развият тази музика дори и с малко, им носи първата черна точка. Но нека не бързаме и да караме по ред.
“This is Exile” е чисто продължение на “The Somatic Defilement” – и в този албум всичко е стегнато, доста интензивно и добре балансирано. Злобарско-палав риф тук, приятно преплитащи се китарни мелодии там, някой и друг интересен акорд за атмосфера, характерни еднонотни брейкдаунове, смели скокове в темпото, китарен звук, копаещ железобетон, известно количество бластбийтове и изключително радващи дълбоки ревове, смесени с по-високи крясъци, са няколкото признака, по които може да бъде позната музиката на Whitechapel. За този си стил американците със сигурност се справят доста добре, особено слушайки парчета като отварящото “Father of Lies”, мачкащото “Somatically Incorrect”, задъханото “Death Becomes Him” или едноименното парче. Присъства и една особена атмосфера, която е похвална от артистична гледна точка, но дали пасва добре на фона на подобен дет метъл, аз бих поставил под въпрос. Тя е най-вече подсилена от амбиенталните включвания в края на албума, които са интересни, но идват леко тегави, особено комбинирани с излишната дължина на цялата тава, а и на отделни песни. Ако това не ви пречи, “This is Exile” е определено хващащ албум, който има какво да ви поднесе, но… едва ли ще е за дълго.
За разлика от повечето случаи, в които екзалтирано превъзнасям непоклатимото преповтаряне на добре изпитани тактики при други дет метъл групи, тук ще кажа нещо различно – трябва още. Първата причина е, че този стил трябва да се развива – все има нещо, което да не му достига, за да оставя след себе си запомнящи се и търсени албуми – я твърде много мелодия, я самоцелна тежест, я прекомерно чести кор забежки, я неуместна артистичност, а Whitechapel като че не се напъват много, за да променят това. Втората причина произлиза от първата, а именно, че колкото и добре изпълнен да е “This is Exile”, той не остава друго, освен приятна музика, която минава покрай ушите ми и май не ще се върне, не и в този си вид. Затова нямам никакво съмнение, че този албум ще бъде засмукан от масовата публика на тежкия звук с най-голямо удоволствие, но и че също толкова бързо ще бъде преглътнат, за съжаление.
