От първата си поява досега, “викинг метъл” се превърна в доста обширно понятие. Всевъзможни блек, дет, че дори траш и пауър банди бяха вместени в него – къде съвсем непринудено, къде в стремеж да се припише малко оригиналност. И докато музикалните параметри на жанра са в най-добрия случай мъгляви, като че ли лирическата насоченост остава единственото свързващо звено с било то легендарни, псевдоисторически или съвсем достоверни сказания за стари воини, кървави битки и изконната идея за победа или смърт.

Дали холандците Thronar наистина са викинг метъли е донякъде спорна тема, но през последните години неведнъж бяха определяни като такива. Всъщност, симфоничен фолк дет сякаш е най-точната формулировка за това, което свирят, но далеч по-важни са талантът, енергията и отдадеността, които момчетата влагат в музиката си. С помощта на въпросните шестимата буквално пометоха сцената преди три години – изникнаха от нищото, удариха с все сила и след като напоиха оръжията си с вражеска кръв, потънаха вдън земя. Сега ураганът от мечове се завихря отново, бойните рогове тръбят знаменателно, а героите отново се стичат в отговор на зова им.

Може би най-хубавото е, че Thronar са си все такива, каквито ги помним от “For Death and Glory” - мощни, тържествени, епични... безкомпромисни. В дебюта си те демонстрираха едно разработено, зряло и до голяма степен завършено звучене, което ни посреща без съществена разлика и в новата им тава. Наистина, след като бандата се чувства толкова удобно в стила си, кому са нужни радикални промени? Още повече, че и без да правят огромни еволюционни скокове, холандците си остават една от най-самобитните групи в този ареал на метъла. Песните в "Unleash the Fire" са емоционални, стегнати и категорично китарни, но никога самоцелно тежки. Доволно разчупени и богато орнаментирани с клавирни оркестрации, те успяват да звучат динамично и същевременно крайно завладяващо. Водещото начало при Thronar не е нито композиционната грандиозност, нито инструменталното майсторство, нито някаква смазваща бруталност. Това, на което залагат в най-голяма степен, е атмосферата. Защото когато човек надуе уредбата, вилнее и крещи заедно с Reamon и Otto, е незаменимо чувството, че наистина е в едно друго време, на безименно бойно поле, сражавайки се рамо до рамо с бойните си другари...

По една или друга причина Thronar навярно никога няма да влязат в класации, нито ще бъдат считани за законодатели в стила си, но ще бъдат ценени, макар и от малцина, за това, че създават нещо свое, нещо истинско. И се надявам да продължат да го правят още дълго време.