Историята около “Phoenix”, четвъртата тава на финландците Dreamtale, изведнъж се превърна от поредната дискусия за метъл албум в нещо доста повече от противоречив сам на себе си спор. Мненията както винаги са много и най-различни, а и за пореден път се убеждавам, че поне в повечето има известна доза истина. Няма как да не се вземе под внимание по-ниското звукозаписно качество на продукцията, след като предполагаемите очаквания за четвърти пореден запис изключват подобни проблеми. Е, здраве да е, но пък и винаги се намират хора, които дори само заради идеята превъзмогват тази проблематика с лека ръка. В случая това само ме радва, защото тези, които са се вслушали задълбочено в посланието на тавата, със сигурност няма как да не забележат, че бандата ни засипва щедро с огромна доза перфектен мелодичен пауър и далеч не спира дотам. От тази гледна точка всяка една пиеса определено компенсира в пъти лекия спад на нивото, на който станахме свидетели с излизането на “Difference”, че даже и това на предшестващия го “Ocean’s Heart”. Новата тава отговаря на името си съвсем точно – Dreamtale възкръсват от пепелта като феникс за едно ново начало, а защо не и завръщане към корените, по силата на които албумът се нарежда в класацията ми директно след култовия им дебют.

Вече споменатото послание е напълно директно – освен първокласната запазена пауър метъл марка на момчетата от Скандинавието, “Phoenix” е изпълнен с достатъчно различни фрагменти – от енергични спийд и хеви парчета, през изцяло мелодични моменти и грабващи хитови припеви, до самия гръбнак на албума, а именно красивите мелодии, които се врязват като нож в слуховите възприятия. Грабващо е още самото начало на албума с изградените на базата на китарни дуели “Yesterday’s News” и “Eyes Of The Clown”, постилащи пред нас червеното килимче по пътя за своеобразния полет из фикцията на бандата. Не може да се отрече, че клавишното присъствие е невероятно силно и придава един по-личен облик на тежестта на тавата. Това неслучайно е поверено в ръцете на наскоро присъединилия се към групата Akseli Kaasalainen, който определено не отстъпва по нищо на всеизвестните кийборд майстори.

Като цяло впечатление правят и разните влияния от вече наложили се титани като Gamma Ray, но затова пък комбинацията се получава много повече от успешно. Малцина биха отрекли увличащата сила на откровените кулминативни моменти от “Phoenix”, като маршовата стъпка на “Payback”, втората избрана за сингъл композиция “Take What The Heavens Create”, или изключителния дует в баладата “No Angels No More”, клавирната магия, струяща от фентъзи фабулата на “Lady Dragon” и китарната перла “Between Love And Hate”. Всъщност какво ли още не, след като всяка песен звучи достатъчно балансирана, грабваща вниманието и доволно оригинална – от началото да самия край.

Това е положението, нито повече, нито по-малко. Напълно оправдано преминавам към лагера на позитивно настроените фенове към записа на Dreamtalе, а причините, както стана ясно, далеч не са дефицитни. Може би е редно да призова останалите за още един шанс спрямо новото отроче на финландците, пък бил той и последен, но в крайна сметка, всеки решава за себе си. Подобни противоречиви албуми не са прецедент в историята на музиката, а тук малко повече внимание и търпение би било само и единствено от полза и в никакъв случай повод за съжаление.