На 21 август 2006 излезе едно от най-мощните отрочета на дет метъл сцената в Тампа – “The Stench of Redemption” – албум, изжулен от болните мозъци на Glen Benton и Steve Asheim и изпълнен от една банда на върха на своето творчество - Deicide. А на 28 април 2008 излезе може би най-стъписващото произведение на същата тази група – “Till Death Do Us Part”. Следва да правя постоянни сравнения между тези два албума и това съвсем не е случайно, защото съм на мнение, че Deicide са слезли една (или няколко) крачки под върха.

Трябваше ми много време, за да асимилирам този албум – привидното сходство с “TSoR” ми се струваше странно и едва на третото-четвъртото слушане започнах да разбирам, че то няма как да е истинско. Явно е, че Benton и компания са опитали да повторят удара отпреди две години, но има нещо, което е повече от ушевадно, че липсва – душата, липсва хъсът, липсва онази настървеност, която толкова ни грабна в “TSoR”. Вероятно е вярно, че едно хубаво нещо втори път не се случва, както и художник не би могъл втори път да нарисува своя велика картина. Вероятно е и съвсем нормално, че след голям пик следва и голям спад, но едва ли някой очаква феновете да разберат всичко това. Днес, с “Till Death Do Us Part”, Deicide звучат някак уморено, дори изчерпано.

Има нещо в този албум, което ме кара да го доизслушвам всеки път единствено от анализаторски интерес. Дали е заради китарите, чиито звук и прогресии са скучновати и някак еднообразни, или заради солата, които звучат, сякаш съвсем сляпо се опитват да имитират тези от “TSoR”? Дали е заради прекомерно дългите куплети, които звучат изтощителни в комбинация с характерното за Glen Benton “нареждане” на думите, и които правят така, че да няма нито един запомнящ се момент? Дали е заради понякога самоцелната бързина и като че ли изкуствена ярост, която песните се опитват да предадат? Може би е заради всичко това. Може би това са нещата, които правят “Till Death Do Us Part” един много осакатен “Тhe Stench of Redemption”. Всъщност, това са нещата, които нареждат този албум доста назад в дискографията на Deicide и така май крачката надолу от върха наистина не е само една, а няколко.

Трябва, обаче, все пак да отдам заслуженото на Steve Asheim, който основно пише песните и който все пак има едно постижение в тази тава – отварящото парче “The Beginning of the End”, което, макар и напълно не в стила на Deicide, е доста интригуващо, и за съжаление единственото, което ми направи впечатление. Но най-важното и най-неприятното нещо е следното: струва ми се, че “Till Death Do Us Part” е особено ключов не само от музикална гледна точка, но е и повратен момент в съществуването на Deicide като група – в негативно отношение, за жалост. На първо място, Jack Owen е оставен много назад в изпълненията на песните, където е втора китара и при това само в няколко от парчетата. Всичко останало в китарните партии е дело на “наемника” Ralph Santolla и Steve Asheim, който освен композитор на песните и най-вече барабанист, тук е поел и голяма част от китарите. Santolla вече не е официален член на групата, а участва само в записите. Въобще, това разпределение на ролите е твърде особено и добавено към блуждаещите слухове (все още непотвърдени), че това ще е последният албум на Deicide, всичко става твърде, твърде странно и плашещо.

За да бъде обективен, не очаквах, че Deicide ще поддържат нивото от 2006, но днес сме свидетели на далеч по-неприятни факти, отколкото някой е предполагал. Дано се окаже, че това е само преходен момент, че бандата от Флорида ще се завърне с нова сила, макар и Glen Benton отдавна да изказва своето разочарование от сцената. На нас, феновете, не ни остава друго, освен да се надяваме на нещо повече, а дори и пътят надолу да е вече неизбежен, не трябва да забравяме за всичко, което Deicide ни дадоха през годините.