Със сигурност и музикантите страдат от умствени отклонения. Поне седмината от Chaosweaver вероятно биха искали да вярваме, че ако в една група се съберат най-даровитите пациенти от световните психодиспансери, музиката им би звучало близко до това, което чуваме в “Puppetmaster Of Pandemonium”. Не, не си мислете за невъзможно гениални жанрови кръстоски, родени от докосналото други измерения болно съзнание на твореца - просто самата атмосферата в записа предразполага към асоциации с усмирителни ризи, стаи с мека бяла тапицерия и т.н.
Какво всъщност предлага дебютът на младата финландска дружина? Съвременно звучащ екстремен метъл, в който се преплитат доста Dimmu Borgir, малко Shade Empire, щипка авангардност за цвят и краен перфекционизъм в композирането и изпълнението. Факт е, че зад маската на странността и полуидиотския, полуналудничав имидж, бандата все пак си служи с вече утвърдени похвати, но го прави по зрял и крайно интелигентен начин. Богата симфоничност и сдържана електроника съжителстват с нюскуул блек/дет рифовка и мощна двойнокасова батарея. Без псевдоинтелектуални превземки, но и максимално встрани от конвенционалното, Chaosweaver превземат слуха с равни дози изтънченост и агресия. “Puppetmaster Of Pandemonium” е дотолкова разнообразен албум, че понякога е трудно да направиш смисловата връзка между две последователни парчета. При все това, той някак успява да не звучи фрагментарно. Тъкмо напротив – размахът, с който е реализиран, по никакъв начин не свидетелства за дело на никому неизвестни дебютанти.
Начало на лутането из невеселите дебри на санаториума поставя пищно оркестрираната резачка “Flaming Rain”, с която биха се гордяли и лидерите на днешната симфо блек сцена. С напредването на записа момчетата продължават умело да балансират между брутално и мелодично, между многопластово и директно, между скоростно и спокойно разгърнато звучене. Няма го типично финландското замечтано-меланхолично внушение; на негово място се издига монолитният изказ на една надраснала тривиалните категории формация. От перверзните вокални изстъпления в “White Noise”, през откровено детаджийското блъскане в “Horned Serpent”, до безсрамните препратки към Cradle Of Filth в “Beneath The Silent Cities” и подчертано фолклорните мотиви в закриващата “Son Of The Moon”, пътешествието е динамично, непредсказуемо и запомнящо се.
Chaosweaver може и да не измислят нищо качествено ново в метъла, но са забъркали една патологично силна амалгама от жанрове в дебюта си. Идейният потенциал и професионализмът им са повече от убедителни – каква по-добра гаранция за трайно присъствие и смислен принос?
