Чааакай малко. Вярно, че “We are the Nightmare” въобще не прави компромиси и започва с ултимативната бичкия, но все пак може би е по-добре да разнищим малко самата банда и прогресa й досега.
“Darkness.” Така определят добре познатите ни метъл архиви тематиката на момчетата от Вирджиния, но бих казал същото и за звученето им без да се замисля. Не като меланхоличната мрачна атмосфера на My Dying Bride, например, а точно обратното – Arsis предоставят една доза синтезиран във формата на техничен мелодичен дет метъл гняв и бяс, който поне малко да обземе и теб. “We are the Nightmare” ли? Третото изчанчено и сенчесто отроче, на което са дали рождение през 2008-ма година.
Продължавам след това леко отклонение, в крайна сметка имам нещо доста противоречиво само по себе си, което дори не мога да определя лошо или добро е. Средата би била подходящ компромис, ала все пак... Както казах, Arsis са доста вихрени и изпълнени с енергичност (меко казано), но пък дадени моменти в записа страдат от това явление – по някое време песните започват да се сливат във възприятията ми, появява се една монотонност и дори нелека повтаряемост въпреки техничността на групата, която вкарват в конструкциите – нещо, което не мога, а пък и не искам да отрека. Още от началото се забелязва и нещо друго – името му е Darren Cesca. Това момче създава тотално виртуозни извращения зад клетите каси. Изключителна техника, невероятна бързина и сякаш гъвкавост при смените на ритъма, силно залегнали в тавата. Лошото в случая е, че понякога се престарава и накъсва ритъма и самите песни, което се случва доста лесно – барабаните са откроени като най-важния сегмент в звученето на албума, извисявайки се над вокали, китари, или каквото и да е. От китарна гледна точка си имаме характерните мелодет рифове и излияния, което лично аз харесвам. Проблемът за мен се състои във факта, че накрая усещаш, че не помниш нищо по-ярко откроено от този албум. 40 минути, които минават бързо и неусетно в агресия, нажежена атмосфера и яростни вокали от страна на James Malone, но после... Ами после не остава нищо. Освен може би нерешителното “Слушаше ми се мелодет, защо не си пуснах At The Gates? / Исках да чуя нещо колкото брутално и касапско, толкова и технично, защо не метнах Cryptopsy или Beneath the Massacre в плейлиста?”, или мисли от този род.
Не знам доколко се корени в мен причината за тази музикална апатичност след пробега през творението на Arsis, но ако можех, бих отправил препоръка към момчетата да се кротнат за период от три години, примерно. “United in Regret” излезе официално през ноември 2006-та, “We are the Nightmare” – април 2008-ма. Може би година и половина никак не са достатъчни да се създаде нещо запомнящо се и тотално връхлитащо съзнанието на слушателя, каквото бе “A celebration of Guilt”. Дано Arsis се позамислят дали искат да са поредната нелоша, приятна за еднократно-двукратно слушане банда, която обаче не оставя почти нищо след себе си.
Чуйте “Shattering the Spell” и “Sightless Wisdom”, задължително “Falling Winds of Hopeless Greed” и “A Feast for the Liar’s Tongue”, които имат наистина доста сполучливи моменти. Аз лично не мисля, че този албум ще остане в съзнанието ми за повече от няколко дни.
