Колкото и да е тъжно, оригиналността далеч не се нарежда сред предимствата на повечето млади метъл банди през последните години. Композиторски умения, инструментална грамотност, кадърно продуциране - всичко това е налице в изобилни количества, но новаторството сякаш се изгуби някъде в началото на новия век. Поне на мен ми омръзна от страхливи, отказващи да експериментират групи с недвусмислени послания, максимално изчистен стил и строго определена целева аудитория. И от дебютни албуми, които няма да чуя втори път. Тъкмо заради това появата на някой състав като Tracedawn ме радва толкова.

Основният коз на шестимата финландци се крие в това, че притежават някои особености, които ги отличават от болшинството сякаш отливани по калъп нови мелодет групи. Момчетата съвсем умишлено бягат от схематичните конструкции, като комбинират привидно праволинейно препускане с ритмово разчупени пасажи и в резултат парчетата им звучат непредсказуемо и свежо. Освен това, тук фразата “мелодичен дет” не следва да се възприема по подразбиране в контекста на утвърдената шведска парадигма. От една страна, макар да липсват каквито и да е преки сходства, звученето е много по-близко до това на едни Eternal Tears Of Sorrow и Noumena, отколкото до отдавна наизустените постановки, наложени от In Flames и Dark Tranquillity. Същевременно се забелязва и наличието на един упорит пауър метъл уклон, обуславящ в различна степен всяко от осемте парчета в опуса. Радваща е тенденцията да се съчетават въпросните музикални начала, особено в толкова критичен по отношение на идейно изчерпване период и за двете направления.

Впечатляваща е лекотата, с която Tracedawn успяват да обединят скоростно, агресивно блъскане с елегични и почти нежни епизоди – всичко това рамкирано от един квазипрогресив подход в изграждането на песните. Измежду смените в темпото, ураганната рифовка и едва доловимото, но изтънчено пиано, ти остава само дилемата дали да беснееш неудържимо или да се потопиш в замечтано съзерцание. На този фон фронтменът Antti Lappalainen прави едно крайно респектиращо представяне, редувайки дълбок гърлен рев с кристално чисти вокали, с което донякъде напомня качествата на Christian Alvestam от Scar Symmetry.

Въпреки разнообразието си от вплетени мотиви и произтичащата от него жанрова неподатливост, “Tracedawn” е един забележително хомогенен албум. Момчетата от Хелзинки поднасят прекарасен модерен метъл, търсещ перфектния баланс между тежест и мелодичност.