Woods Of Ypres са една от онези групи, които със сигурност могат да бъдат силно недолюбвани, че дори и мразени поради немалко причини. Сякаш не стига фактът, че са канадци, ами и петорката има нахалството (поне в очите на един средностатистически блекар) да се причислява към блек метъла, макар и с тази толкова мразена уточняваща думичка “мелодичен” пред стила. На всичкото отгоре, в разрез с всички изисквания за тоталното grim и frostbitten звучене, подхождащо на едни блекари, канадците биват определяни от феновете си, че дори и до някаква степен от самите себе си, като “summer black metal”.

“Woods III: Deepest Roots and Darkest Blues” е вторият пълноправен опит на групата, изключая демото им от 2002-ра. Съдейки по реакциите из Интернет пространството, явно петорката се утвърждава като една от онези групи, които са едновременно изключително тачени и мразени с горест. Сравнявани с великани като Borknagar, Arcturus и Agalloch, и в същото време хвърляни в калта – представям ви Woods of Ypres.

Разполагаме с един доста дългичък и уж пъстроцветен (поне би трябвало) албум – 15 песни, 80-минутна продължителност. Още в началото ще спомена нещо доста важно - усещане, което добих след усилен циклаж на тавата. “Deepest roots and darkest blues” е перфекният запис, който да си пуснете два-три пъти поред да речем в разстоянието на два-три дни. При по-често въртене, обаче, омръзва изключително бързо и ви се иска да сте поне на седмица далеч от него, само за да го потърсите с едва ли не треперещи пръсти тогава, за да си го пуснете. Просто албумът в първия момент (обхващащ първите три песни – “The Northern Cold”, “Iron Grudge” и “Your Ontario Town is just a Burial Ground”) е нещо наистина прекрасно, но с напредването си някак се... изхабява и неминуемо губи от блясъка си.

От текстова гледна точка имаме доста странни, на пръв поглед едва ли не неадекватни и ежедневни лирики, абсолютно нетипични за мелодик блека, пък камо ли за блека като цяло, които обаче някак, дори абсурдно, успяват да се впишат добре в контекста на цялостното звучене. Дали ще пеят за канадския Север, за Онтарио или друг канадски град, или за някоя пейзажна природна картина, петимата все някак успяват да напаснат това към отделните фрагменти от “Deepest Roots and Darkest Blues”.

I understand the relation
Of black metal and modern life
How a cold winter scene
Can inspire distortion and screams

I am equal parts blood and ice
I am just as much man as tree
Through chaos and solitude I came
To become this black metal being

Като цяло мога да кажа, че дори и аз бях объркан в цялостното си впечатление от канадците. Колкото добре звучат на моменти (“The Northern Cold”, “Your Ontario Town is just a Burial Ground”, “Thrill of the Struggle” - фаворитите ми от албума), толкова ми се губят на други, примерно в “End of Tradition”. Крайният извод е клишираното, но и доста правилно изказване, че всеки трябва да провери сам за себе си. Аз лично ви препоръчвам да чуете албума; може да се получи като при мен и през седмица с тръпка в себе си да очаквате да започнат първите тонове на “The Northern Cold”. Защото Woods Of Ypres, дори противоречиво, имат какво да предложат. Не само в музикален, но и в текстови аспект.

We live for the thrill of the struggle.
We live for the love of our sorrows.