2015-a година започна с много въпроси и завършва с наглед недостатъчно задоволителни отговори – поне що се отнася до случващото се в метъл средите. Като например: беше ли годината силна за жанра, или тотално разочароваща? Joe Satriani или Warrel Dane направиха най-впечатляващия концерт у нас? Или може би колегата Горан Брегович? И най вече – кои албуми заслужават внимание сред тоновете продукция, които индустрията бълва?
Мнозина биха казали, че всичко това е въпрос на гледна точка, но традиционната (вече) класация на Metal World не оставя място за подобни колебания. Тук ще откриеш концентриран и желязно аргументиран преглед на най-силното в тежката музика за изминалата година според титулярния авторски колектив на сайта. Разнообразието на вкусове и мнения сред въпросния отново произвежда максимално обективен резултат, а ако въпреки това му нямаш доверие… е, поне можеш да се насладиш на 25 красиви обложки.
25. Shining – IX - Everyone, Everything, Everywhere, Ends
"Everyone, Everything, Everywhere, Ends" е новото име на мизантропията, родено от болния, но същевременно гениален ум на шведския психопат Niklas Kvarforth. В него по традиция отново царуват мракът и всичката възможна депресия и агресия, събрани накуп само в шест песни. Но този път, противно на смекченото звучене от записите след "Halmstad", новият албум не допуска никакви компромиси. Макар и мелодичните моменти отново да присъстват, Shining се връщат най-вече обратно към типичния си смазващ звук и ужас – там, където емоцията е най-силна, а всичко и всички са обречени. Всичко, освен музиката в най-смразяващата ѝ форма и тъмнината, която там е най-непрогледна.
Чуй: Vilja & Dröm
24. Temperance – Limitless
За по-малко от две години Temperance се превърнаха в заплашителна конкуренция на скандинавските си колеги (и нескрити вдъхновители) Amaranthe. Въпреки че и във втория ѝ албум стилът не е изцяло оригинален, младата италианска групировка компенсира с огромния интензитет и хитов потенциал на песните. Залагащи на взривоопасно модерна смес от електроника, мелодет и симфоничен метъл, те не оставят място за безразличие – нещо, което с фронтдама като Chiara Tricarico съвсем не е трудно. Най-ценното качество на “Limitless” обаче е, че продължава да е все така пленителен, дори след като е наизустен в най-дребни подробности, a това вече е висш пилотаж в музицирането.
Чуй: Me Myself & I
23. Steven Wilson – Hand. Cannot. Erase.
Steven Wilson винаги е бил отричан от традиционалистите. С “Hand. Cannot. Erase.” нищо от това няма да се промени, но музиката му ще продължи да впечатлява със същия замах абстракционистите, търсещи нещо по-различно, смело и експериментално. Спорно е дали можем да я наречем метъл, рок, джаз, прогресив или каквото и да е, тъй като тя постоянно прекрачва границите и си играе с възприятията ни, моделирайки ги според собствените му формули и техники на въздействие. “Hand. Cannot. Erase.” няма да се хареса на всеки с леките аранжименти и дългите разсвирвания, но за по-запознатите с творчеството на Steven, той е една логична стъпка в кариерата му. Да не говорим, че концепцията на албума е реализирана по-изумителен начин с всички приложения, идващи с по-луксозните издания.
Чуй: Routine
22. Breaking Benjamin – Dark Before Dawn
Алтърнатив сцената не е в добро състояние. На нея се очертава една тенденция, която се стреми да превърне жанр, създаден да бъде умерен, но силен, в нещо бледо и модерно. За щастие, има издания като това на Breaking Benjamin, които се противопоставят почти абсолютно на това. Умерени рискове се поемат, звученето е почти класическо за стила и най-впечатляващото е, че не звучи архаично. Този албум е добра крачка към превъзпитанието на жанра и връщането на качеството в него. “Dark Before Dawn” пълноценно се ползва от всяка сила на алтернативния рок и създава нещо изненадващо автентично, свежо и интересно.
Чуй: Breaking the Silence
21. Stratovarius – Eternal
Макар да минаха през катаклизми, които биха отказали не един сплотен колектив, Stratovarius не просто задържаха високата си класа, но и преживяха своеобразен ренесанс, издавайки едни от най-вдъхновените си творби въобще. “Eternal” е безспорен връх в тази тенденция, като обединява успешните модерни експерименти от предшестващите го няколко издания с онова образцово Strato-звучене, способно да те накара да въртиш дадена песен до невменяемост, припявайки заедно с гигантския глас на Timo Kotipelto. Matias Kupiainen и Jens Johansson пак свирят като изтървани, но дори най-бесните им сола остават подчинени на песенното начало и заразителната мелодичност, обуславящи албума. С такъв подход едва ли е изненадващо, че финландците продължават да са лидери на пауър метъл сцената в световен мащаб.
Чуй: My Eternal Dream
20. Stoned Jesus – The Harvest
Преди време попитаха идеолога на Stoned Jesus Игор Сидоренко какъв стил свири групата и той отговори: “Ами... музика”. И отговорът му е наистина адекватен, защото Stoned Jesus няма как да бъдат жанрово маркирани. И трите им издадени албума са напълно различни един от друг. Докато “First Communion” беше чист дуум метъл, “Seven Thunders Roar” блестеше с релаксиращ, чист и приятен звук, то “The Harvest” е компилация от всичко, правено досега. Записът създава една репутация на непредсказуемост на бандата, което само може да я направи по-интересна.
Чуй: YFS
19. Disturbed – Immortalized
Лесно е за групи като Disturbed да се оставят по течението и да издадат “нещо”. То ще се търси, купува, ще провокира, а после я изчезнат, я се завърнат. Но вместо да поеме по елементарния път, бандата се бори за себе си. Избраното оръжие е музика, демонстрираща, че и днес са актуални и значими – без излишните примеси и промени, наложили се напоследък. За пореден път бяха разтърсени слушалки и колони с хитове, които се слушаха неуморно и ще продължат да се слушат. Понякога няма смисъл да се променяш, а напротив – трябва да се консервираш и да правиш това, което можеш най-добре.
Чуй: The Vengeful One
18. Fear Factory – Genexus
Без капка съмнение, “Genexus” е голямото завръщане на Fear Factory на върха – там, където им е мястото. След като подписа с Nuclear Blast, групата издаде най-добрия албум, на който е способна в този момент. Резултатът е издание, способно да се конкурира с излезлия през 2010-а “Mechanize”. Да, наистина е трудно да се спори с мнението, че феновете отново получават същото, каквото беше в “Obsolete” и “Demanufacture”. Обаче формулата работи, а “Genexus” беше нужен албум за Fear Factory, който им помогна да се реабилитират от проблемите, които имаха преди. Тепърва се очаква да виждаме нови посоки от тях.
Чуй: Regenerate
17. August Burns Red – Found in Far Away Places
След като откриха нов начин да бъдат интересни и провокативни, August Burns Red взеха този урок малко твърде присърце. Следователно приложиха тази успешна формула в почти всеки трак от “Found in Far Away Places”, което обяснява позицията на албума в класацията. Въпреки това, дори при този парадоксален недостатък, всичко тук звучи интересно и ново. Впечатлява запазената тежест, специфична за групи единствено от този ранг. Независимо, че ABR не са покорили своя връх, стъпките към него са видими, осезаеми и най-вече – музикално сдържани.
Чуй: Martyr
16. Cancer Bats – Searching for Zero
Cancer Bats надскочиха себе си рязко с тазгодишния шедьовър. Перфектният баланс между емоция, смисъл и чиста дивотия, постигнат тук, е нещо, което е най-добре да се изпита. Такива са творбите на групата по естество – на вид простовати, но реално дълбоки. Атмосферата, която този труд създава, предлага широка палитра от настроения, простираща се между депресията и гнева. Ако разрешите на съзнанието си да рисува с цветовете от тази палитра, “Searching for Zero” се превръща в истинско изживяване.
Чуй: Satellites
15. Swallow the Sun – Songs from the North
Да издадеш творба с мащаба на “Songs from the North” е равносилно едва ли не на кариерно самоубийство. Дори към двойния албум на Iron Maiden фенската маса подходи скептично, а Swallow the Sun не са Maiden и не издадоха двоен, а троен албум. Абсолютен риск, направо екстремизъм, дори и да си едно от най-големите имена в дуум метъла, каквито несъмнено са финландците. Но явно идеята се е получила, тъй като “Songs from the North” успява да покрие абсолютно всички изисквания на феновете. Ето така се прави албум на годината.
Чуй: Lost & Catatonic
14. Luca Turilli’s Rhapsody – Prometheus: Symphonia Ignis Divinus
В миналото остана епохата, през която автоматично определяхме като “метъл” всеки албум, носещ почерка на Luca Turilli. Независимо как наричате музиката му – симфоничен пауър, саундтрак или неокласика, той създава мащабни пейзажи, които са отвъд понятията и уменията на редовите композитори. Мнозина свикнаха да възприемат италианския маестро като смесица между Бетовен, Моцарт, Ханс Цимер и Джон Уилямс – все имена, дали тласък на класическата и филмовата музика. Сравненията са напълно заслужени, а славата – очаквана, особено след шедьовър като “Prometheus”. Талантът на Turilli да съчетава модерни елементи със старошколски пауър метъл – тенденция, започнала още в ерата на “Prophet of the Last Eclipse” и “Lost Horizons” – тук достига своя апогей и затвърждава формулата на успешния му тандем с Alessandro Conti.
Чуй: Prometheus
13. Orden Ogan – Ravenhead
Допълнението в дискографията на Orden Ogan от тази година е пълноценен урок, отнесен до това как да превърнеш музикална композиция в дрога. Песните тук са от онзи тип, на фона на който ти е драго да пиеш. Драго ти е също и ако не пиеш. И ако се возиш в рейса. А най-драго ти е да натискаш repeat бутона заради тях. За сметка на това, че присъстващото тук е простовато на замисъл, то предлага математически максималния процент скършващи рифове и мантроподобно пеене, който съумява да неутрализира всякакви дефицити.
Чуй: F.E.V.E.R
12. The Gentle Storm – The Diary
Arjen Lucassen винаги е бил важно явление за прогресив метъл сцената. Заигравките му с фолк и спейс мотиви и гениалната пространственост на рок-оперите му са едни от най-отличителните черти на холандския творец. Тази година той реши да обедини сили за пореден път с красивата си сънародница Anneke van Giersbergen, позната на всички от разнообразните ѝ музикални проявления. Общият им проект е една многолика творба, събрала в себе си красотата на два свободомислещи творчески ума и историческата атмосфера на една типично холандска мореплавателска концепция.
Чуй: Heart Of Amsterdam
11. Enslaved – In Times
От началото на кариерата си до сега Enslaved не спират да се утвърждават и доказват като едно от водещите звена на модерния метъл и олицетворение на бъдещето му. “In Times” е поредното доказателство за това и за безотказните им умения всеки път да показват нещо ново и едновременно десетки пъти по-добро от предишното. Ако поне половината от групите в днешно време бяха толкова постоянни в гениалността си, колкото тях, светът щеше да е по-хубаво място. Но когато съществува албум от класата на “In Times”, всичко заобикалящо започва да бледнее. Нужен ни е само неговият свят и ни е напълно достатъчен.
Чуй: Thurisaz Dreaming
10. Gloryhammer – Space 1992: Rise of the Chaos Wizards
Когато твориш в жанр, който ежегодно бива претрупан от нови и все повтарящи се издания, трябва да си доста креативен. Точно това направи и Christopher Bowes, създавайки един от най-странните пауър метъл албуми изобщо. Странен, но хубав. “Space 1992: Rise of the Chaos Wizards” е създаден на базата на концепция, която се смяташе за немислима досега – магьосници, дракони, велики битки, и всичко това в космоса, в далечното бъдеще. Доста актуална и широкообхватна тематика, която като нищо може да събере фенове на “Властелинът на пръстените” и “Междузвездни войни” в една компания.
Чуй: Universe on Fire
9. Paradise Lost – The Plague Within
“The Plague Within” е един от ключовите албуми тази година, които още не можем да спрем да си пускаме с подобно на мазохизъм удоволствие. Въпреки че е така съкрушителен и силен, че чак боли, записът е и толкова многопластов, че след сто слушания все още продължава да награждава с цели нови гами от настроения и идеи, дълго преди да стигнем до музикалното му ядро. Както винаги, истинското изкуство, което Paradise Lost отново доказват, че владеят майсторски, си има цена. И като че ли този път си заслужава повече от всякога.
Чуй: Beneath Broken Earth
8. Powerwolf – Blessed & Possessed
Едно си мощен вълчо знае, едно си лае. Поредната порция наглед безцелен, но някак си същевременно стойностен материал е сервирана и изконсумирана. И все още не е омръзнала. Powerwolf, вероятно чрез върколашки магии и заклинания, са намерили някаква златна музикална формула. Материалът е точно това, което очаквате, въпреки което групата успява превърне този принципен недостатък в сила – това не се постига лесно. Та, едно си мощен вълчо знае, едно си лае. И дано Powerwolf да не забравят формулата, защото има глад за още.
Чуй: Armata Strigoi
7. W.A.S.P. – Golgotha
Още убийственият откриващ риф на “Scream” заявява недвусмислено, че този път Blackie Lawless е много сериозен. И наистина нивото в “Golgotha” така и не пада – хит след хит се разбиват в слуха ти, докато не дойде осъзнаването, че слушаш най-силния W.A.S.P. от поне десет години насам. Доминиран от характерната драматична фраза на Blackie и изобилие от грабващи мелодии, записът разкрива нови пластове емоция с всяко следващо завъртане, а изключителните сола на Doug Blair завършват бездруго детайлния звуков пейзаж. На фона на подобно музикално съвършенство спокойно можем да преглътнем християнските изцепки в част от текстовете.
Чуй: Miss You
6. Arcturus – Arcturian
Десетилетието, прекарано в друго измерение, донякъде оправдава космическата стойност на “Arcturian” – единствено досегът с цивилизация, в пъти по-висша от човешката, може да доведе до магнум опуса на норвежките психеделици. Звуковата картина, съставена от брутални спомени за Mayhem, авангардизма на Ulver и мрачната тържественост на Dimmu Borgir, е само част от великолепието, с което Arcturus бележат завръщането си. Записът излиза извън всякакви рамки и дава знак за това, че един от най-суровите и ключови стилове може не само да бъде спасен, но и върнат в актуалното русло на метъла. “Arcturian” не е втори “The Sham Mirrors”, но и няма нужда да бъде такъв, за да зашлеви яростен шамар на удобната комерсиалност, властваща над 2015-а година.
Чуй: Angst
5. Kamelot – Haven
Ако “Silverthorn” загатна за завръщането на Kamelot във върхова форма, то “Haven” вече го осъществява пълноценно. Tommy Karevik тук е във вихъра си и, при все че все още поразително напомня на великия си предшественик Roy Khan, изпълнението му е белязано от много повече увереност, както и от рядко срещана енергия. Композиторският тандем Thomas Youngblood / Oliver Palotai също не почива на стари лаври, а се цели високо; без да е концептуален албум, “Haven” включва някои от най-завладяващите парчета на бандата изобщо и в това отношение почти успява да съперничи на постигнатото в “Karma”. Всичко това, плюс комбинацията от уместни гост-участия и богата симфоничност, дава изчерпателен отговор на въпроса защо толкова обичаме Kamelot.
Чуй: Liar Liar (Wasteland Monarchy)
4. Cradle of Filth – Hammer of the Witches
Отдавна отмина времето, когато Cradle of Filth печелеха фенове с шокиращи послания и злодейска сценография. Не че тези начала са изчезнали безследно от артистичната им физиономия – просто Dani Filth някак порасна и ги изтика на заден план за сметка на качествената музикална субстанция. Това предлага и “Hammer of the Witches” – един час приятно носталгичен и същевременно достатъчно съвременен екстремен метъл, съчетаващ най-отличителните черти на англичаните: динамични, изпълнени с мелодия композиции; вокални престъпления върху първокласна инструментална основа; забележителна готическа поезия, балансираща между мрачна романтика и завоалирана гротеска. Накратко, същинско откровение за почитателите на стари шедьоври като “Cruelty and the Beast” и “Midian”.
Чуй: Yours Immortally
3. Iron Maiden – The Book of Souls
“The Book of Souls” e най-добрият албум на Iron Maiden от много време насам. Точният баланс между старото и новото се оказва и ключовата спойка, която издига легендарната банда до извънземното ниво, на което се намира днес отново. Впечатляващо е как, след толкова дългогодишна кариера, британците продължават да търсят нови неокупирани територии и да предизвикват себе си в различни посоки. Това, което получаваме с “The Book of Souls”, е час и половина качествен мелодичен метъл, който не се страхува да поема рискове и да прави експерименти, но който поема голямата крачка с огромно количество увереност и вдъхновение.
Чуй: The Book of Souls
2. Amorphis – Under the Red Cloud
След величествения “Skyforger” и последвалите го два колебливи записа, дойде време Amorphis да се върнат с пълна сила в играта. Този път финландците създадоха не само най-доброто, което сме чували от тях от години насам, но и един достоен претендент за албум на 2015-а. Изключително разнообразен и идеен, балансирано тежък и мелодичен, “Under the Red Cloud” представлява една петдесетминутна приказка, която и за секунда не ни оставя да си поемем дъх. Пълен с мистика запис, напоен с огромни и концентрирани дози от магията, която прави Amorphis това, което са, и този път различна и завладяваща.
Чуй: The Four Wise Ones
1. Moonspell – Extinct
Дали заради горещата кръв във вените или зачестилите напоследък взаимодействия с върколаци и вампири, Moonspell не обичат да стоят на едно място. За почитателите не е изненада, че шайката на Fernando Ribeiro не следва ничии директиви; след близо 25 години метаморфози, тя продължава да стои гордо на фронта на атмосферичния метъл редом до братята си по оръжие Paradise Lost, Katatonia, Tiamat и My Dying Bride. В “Extinct” португалците черпят вдъхновение от корените на готик сцената, отдавайки почит на учителите си Type O Negative. Албумът опиянява сетивата досущ като добре отлежало вино, разкривайки болезнената си красота с всяко следващо слушане. Многопластовата съвкупност от романтизъм, ориенталски ритми и оркестрации, увенчани от магнетичния баритон на Ribeiro, пренася слушателите в мрачна реалност, в която човешкият вид е обречен на заслужено изчезване, а “Extinct” звучи като саундтрак на постапокалиптичен филм. Четвърт век след дебюта си, Moonspell залагат на същите ентусиазъм и креативен заряд, превърнали “Wolfheart” и “Irreligious” в крайъгълен камък за тежката музика. Днес те продължават да носят белезите на състав, оставил името си в историята на не един музикален жанр и повлякъл след себе си респектиращо количество имитатори. От готическата хитовост на “The Last of Us” и “Funeral Bloom”, през близкоизточната “Medusalem” и яростната “Breathe (Until We Are No More)”, не ни е никак трудно да разберем какво стои зад вдъхновението в записа – свят, доминиран от кървава разруха и противоречия, заслужил критиката, залегнала в лирическите послания на майсторския клас на Moonspell. Колкото до музиката – ако все още сте фенове на бандата след всичките ѝ промени и сте готови да приемете актуалното ѝ предизвикателство, то “Extinct” е новата ви библия, а вечно оцеляващите Moonspell са пътеводен знак за близкото бъдеще... колкото и мрачно да е то.
Чуй: A Dying Breed
