Serenity неколкократно вече впечатляват прогресив и симфоник метъл феновете. С всяко следващо допълнение в дискографията си те показват прогрес, а в процеса родиха някои от най-добрите попадения в тези жанрове. С времето и опита австрийците се научиха да гарантират не-елементарен, епичен звук, който продължава да им печели почитатели и днес.
Сега те ни представят нещо мистично, вдъхновено от една от версиите за живота на Леонардо да Винчи – иде реч за едно приключение, пълно с окултизъм, конспирации и неразбрана гениалност. Възможно е това да ви звучи като филмова продукция, но говорим за новия им албум, “Codex Atlanticus”.
Интродукцията е с точната атмосфера. Звученето е това, което може да се очаква, предвид избраната тематика: мистериозно, приключенско и епично. Виолончело преминава в пиано, а после следва мощен риф – страхотен начин да започнеш. Пренебрегваме една странност в отношение на твърде електронен клавир, понеже още първото парче (“Follow Me”) показва най-големия порок на записа: липса на контраст между куплетите и припевите – до такава степен, че на моменти е лесно да ги сбъркаш с бриджове. Вокалната линия на куплетите звучи твърде еднаква с тази на припевите, поради липса на уплътнение чрез друга вокална линия или бек-вокали. Така преминаването между тях, особено когато е по-бързо, става почти неосезаемо, а припевът се губи. За щастие има изключения, но и там положението можеше да бъде по-добро. Отвъд тази критика, следват минути, пълни с добре насложени, красиви инструментали. Песни като “My Final Chapter” ни омайват със страхотни духови партии, а пък “Spirit in the Flesh” показва, че и китарата далеч не е забравена. Албумът е по-мажорен в сравнение с чутото досега от групата. Единственият момент, в който това играе лоша шега, е “The Order”, тъй като там се говори за нещо по-мрачно, без да звучи съответно. Впрочем историята за Леонардо да Винчи може да остане и неразбрана, заради непреките изкази в текстовете. В зависимост от гледната точка, това би могло да се приеме като позитив или негатив. Този разказ звучи и значително по-хеви метъл, в частност заради парчета като “Sprouts of Terror” (където чуваме Serenity да крадат от себе си, но ще им го простим) и “Fate of Light”, които карат на овърдрайв. Изданието на няколко места умело ползва повтарящ се мотив – тенденция, която отново става модерна. В траклиста изпъква “The Perfect Woman”, която благодарение на нетипичността си звучи като кавър: Dream Theater-ско интро, поп структура, а после някак намесват и Queen, а въпреки всичко се получава една от по-добрите песни тук.
Цялостно, най-големият проблем на албума остава звученето на припевите. Въпреки изключенията от извода, липсва паразитност и епичност. От друга страна, този епос е фрашкан с прекрасни инструментали. Но, за съжаление, когато това, което сме свикнали по подразбиране да виждаме като най-важната и запомняща се част в дадения вид структура – припевът – звучи така бледо, се съсипва немалка част от композицията.
Все пак, за тези които не виждат гореупоменатото като сериозен проблем, ще последва щастие и задоволство. “Codex Atlanticus” предлага нещо мелодично и свежо от Serenity, което съумява да задържи достигнатата летва, при все видимите недостатъци. Всички останали също не бива да пренебрегват това богато на музикалност приключение – има с какво да ги впечатли, макар да няма с какво да ги задържи.
