Сцената на модерния метъл е дотолкова динамична и непредсказуема, че дори огромни количества талант не са гаранция за успех, камо ли за лидерство в нея. The Unguided обаче притежават нещо повече – непоклатима, оригинална визия и отказ да се съобразяват с каквито и да е очаквания и тенденции. Може би тъкмо затова последните пет години ги превърнаха в едно от най-важните явления от въпросната сцена и фактор, с който да съпоставяме всеки нов опит в нея.
The Unguided отдавна вече не са “новите / по-добрите Sonic Syndicate” и макар до голяма степен да продължават оригиналния замисъл на старата си група, братята Sjunnesson и Roland Johansson категорично надминаха постиженията ѝ. Звученето им също отдавна не е просто добра комбинация между метълкор, мелодет, електроника и даже пауър метъл; еволюирало в нещо напълно хомогенно и самостоятелно, то все повече започва да прилича на дефиниция за отделен екстремен жанр. В този контекст “Lust and Loathing” е колкото закономерно продължение на гениалния “Fragile Immortality”, толкова и предсказание за бъдещето на тежката музика, в което всякакви ограничения и стереотипи отстъпват пред стремежа към максимално богата и освободена изразителност.
Финалната глава от фантастичната история за сблъсъка между хора, машини и паднали ангели е подобаващо епична и обсебваща. Присъщата на шведите иновативност и тук дава щедри плодове под формата на девет парчета, всяко от които успява в рамките на четири-пет минути да концентрира емоционален заряд и идеи, каквито много нови метъл “звезди” не могат да достигнат за цяла кариера (да, островитяни, точно към вас гледаме). Детайлни и разнообразни, но никога претоварени, композициите залагат на онова заразително, химново начало, родено от спойката между разчупен инструментал, майсторски вокални двубои и умопомрачителни припеви. Открояват се и някои дребни, но доста ценни украшения като дъбстеп елементи (“King of Clubs”), изящни включвания на пиано (“The Worst Day (Revisited)”) и мелодичните китарни инвенции на Roland Johansson. Най-забележимо развитие обаче бележи Richard Sjunnesson, който, освен с нова серия смислени текстове, се разписва и с впечатляващи гласови изстъпления, изпълващия целия спектър между класически детаджийски рев и истерично хардкор дране. С ураганен устрем бандата неколкократно преминава от изкристализирала агресия (“Phobos Grip”, “Operation: E.A.E.”) до меланхолично-носталгично настроение (“Heartseeker”, “Black Eyed Angel”) – и така до ефирната, замечтана красота на закриващата “Hate (and Other Triumphs)”, която не ти оставя друг избор, освен да завъртиш албума отначало.
Тепърва предстои да става ясно колко важни са шедьоври като “Lust and Loathing” за развитието на един жанр, населен повече от татуировки, грим и прически, отколкото от качествено музикално съдържание. Не че петимата от Фалкенбери изглеждат загрижени за това къде точно ги позиционира стилът им – те тихомълком повеждат вълната с изпреварила времето си концепция. И по всичко личи, че съвсем не възнамеряват да спрат до тук, поне ако съдим от обещанието на Richard: “Unguided we were, unguided we will be”…
