Цели пет години бяха нужни на Obscura, за да съберат и насочат вдъхновението си към нещо ново и да успеят да отвоюват мястото си на върховете на техничния дет метъл. Първите им три албума със сигурност бяха сериозна и пълна с потенциал заявка, но нито един от тях не беше достатъчно категоричен. А в стил като техния е нужно да се постараеш доста повече, за да заслужиш внимание. Дългата пауза обаче се оказа плодородна за немците и “Akróasis” дойде, за да продължи започнатото, този път моментално събуждайки целия ни интерес.

Отварящата “Sermon of the Seven Suns” показва Obscura по-вдъхновени и концентрирани от всякога. Звученето им е осезаемо обогатено и в пъти по-запомнящо се от това на техничния, но монотонен “Omnivium”. Част от тежестта им сякаш е подтисната, но трансформирана в изумително сполучливи мелодични експерименти. След обещаващото начало, “The Monist” продължава градацията на положителни впечатления и пресъздава съвсем нови нюанси, разкрасени с множество заемки от други музикални жанрове, които може би са точно това, което досега им е липсвало. Заглавната “Akróasis” се връща по-дълбоко в корените им, но отново по нов начин, благодарение на виртуозното солиране, дело на Tom Geldschläger, който се вписва абсолютно хомогенно в общата картина. Поредният уместен ход в правилната посока, заедно с присъединяването на джаз/фюжън перкусиониста Sebastian Lanser към състава. Следва парчето “Ten Sepiroth”, пълно с бързи рифове и шредърски сола, където се чува и прогресът на Steffen Kummerer с тежките вокали. В “Ode to the Sun” се долавят нотки, подозрително напомнящи за Behemoth, но перфектно предадени през призмата на Obscura, в допълнение към запазената им марка роботизирани вокали. “Fractal Dimension” от своя страна изненадва с новите за групата джент влияния, които се оказват поредното изключително добро попадение. “Perpetual Infinity” отново поставя акцент върху китарите и вокалите, които безспорно са основната съставка на формулата за успеха на албума. 15-минутна композиция “Weltseele” е най-неочакваната част от “Akróasis”, която, освен идеален финал, е и една от най-добрите песни на Obscura изобщо, а многообразието на инструменти разкрива огромния им, тепърва разцъфващ потенциал.

“Akróasis” поставя началото на една нова креативна ера за Obscura, която идва късно, но в точния за тях момент, за да им осигури място измежду редиците на най-добрите. Остава им още много работа по пътя към себеоткриването и съвършенството, но първите сигурни стъпки към тях най-сетне са факт.